Тролей

Единден в тролея станах свидетел на нещо толкова сладко и същевременно толкова подтискащо.

Докато се возех си мислих, как София няма какво ново да ми предложи, но грешах.

Срещу мен седеше едно привлекателно момиче, което също нервно оглеждаше хората, пейзажа. Сякаш търсеше нещо, сякаш търсеше някого. И може би този някого се появи. На поредната спирка, в тролея се качи едно младо момче. Думата за него бе...не красиво, но приятно. Продупчи си билета и зае свободното място до момичето. През следващите 5 спирки ги наблюдавах как двамата тайно прокрадваха погледи пълни с очакване един към друг. Когато единият блееше, другият крещеше с поглед "Ето ме, виж ме. Дали ще ме забележи?". Но и на двамата погледите срещнаха задънената улица, създадена от техният срам и обстановката в тролея.
Когато се загледах по-дълбоко, видях растоянието,което бяха оставили помежду си, сякаш се страхуваха, че ще нарушат личното пространство на другия. Сякаш ги беше срам да си признаят, че ги е страх един от друг. И тогава прокраднах поглед по всички лица в тролея. И всичко до един бяха студени. Принадлежаха на хора, отдавна загубили първата радост. И цялата тази обстановка прикри и затули намеренията на тези 2 чистли лица, които се изяждаха с поглед.

Защо? Защо място пълно с хора не предразполага към контакт? Защо всеки изглежда сякаш крие нещо от другия? Защо това...защо онова...? Ама нали сме хора, не може сами да убиваме инстинкта си да говорим, да търсим, да се нуждаем. Или просто само аз така си мисля?


...Така мина и срещата ми с теб след толкова много време откак... Имаше нещо топло в погледа ти, нещо познато. Но цялата обстановка около нас беше на тролея. И ние се поддадохме и замълчахме.

Аз притежавам света.

Часът е точно 2, а точката, в която зяпах, постепенно става все по-тъмна и по-тъмна.
В момента е часът, в който се чувстваш бог. В който си мислиш "сега ако протегна ръка, ще докосна луната". Често умореният мозък храни въображението с такива малки оазиси. Но аз мога да кажа със сигурност, че днес докоснах луната. Опипах всеки кратер, оставен от нищо неподозиращ метеорит, протегнах се и взех лунен прах.
Защо всички винаги гонят звездния прах? Звездите са далечни, чужди. Топли, но неприветливи. Докато луната е толкова близка и е създала такива красиви думи като "ефемерна". Лунният прах е лунен и близък...точка! Енд ъф дискъшън.
 Отплесвам се и почвам да дишам учестено. А часът е 2 и аз слушам монотонното тик-такане на часовника и отброявам всяка секунда приближаваща ме към сутринта. Понякога щракването на голямата стрелка, когато отброи минут, ми заприличва на стъпка, и аз се оглеждам.
Край Февруари, приближава Март!

Прасетата ядат трева.

- Какво съм аз?
- Косе Босе, ти си прасе.
- Хах, а ти си сешоар!
- Шушуляля.
- Сешоар.
- Шушуляля
- Как го каза?
- Шу-шу-ля-ля
...

И ти никога няма да повярваш,че си най-сладкото, объркано и запълващо нещо, в една празна планета, на която има само един вид рози - тези които си представим.

Думи

Нова година, нов блог.Всъщност нов блог за последните 3-4 години. За какво почва да се води блог? Дори и сега като пиша в главата ми не прелита мисъл, само думи,думи,думи.
Думите са хубаво нещо. Думите описват, думите грабват, думите чертаят. С правилните думи можеш да повлияеш най-силно на някого. И думите са единственото нещо, което ми остана. Мога да ползвам само думи, да окрасявам с тях иначе безсмислени текстове. И само аз ще им се радвам, докато всички около мен използват латиница по чатове, по фейсбук и не могат да ме афектират... Докато 4-ките са им "ч". 6тици пък заместват "ш" и всички четат тези кодове от цифри и букви,сякаш са билни от дислекция. И когато усещам,че и аз потъвам. И аз се отдавам на масовата медия, приобщавам се, ставам част от всички...тогава бягам при мен и моите думи.

"Казана дума -хвърлен камък." ; Правилна дума на правилно място - дагер в сърцето.

I try to voice my fears and scream my hopes, but no words come to mind and I am at a loss.