Жюстин Томс

Мечтателят заби с пирон табелка в гърдите си
"На мечти не вярвам"
и стана продавач на реалности.

Stuck in reverse

Колдплей пеят, че светлините водят. И има моменти, когато си зациклил на задна скорост.
За мен такива са моментите, в които преповтаряш едно и също действие, макар и да няма ефект. Когато действията ти са грешни.
Нямаше ли да е по-лесно всички да сме часовникови стрелки? И всеки оборот, който направим около оста си да бъде всъщност крачка напред и да продължиш в следващата минута, или следващият час...Всъщност, като се замисля и те правят едно и също. Циклят в кръг и ни дават илюзията,че отмерваме нещо безмерно: времето
Както и да е...


Писна ми да съм социално неадекватен.
Не, по-скоро ми писна да знам как да реагирам в чуждите ситуации, а не и в моите. И ми писна да обработвам информацията с 10 часа закъснение.
Ако някога си имате вземане даване с мен, ще останете разочаровани. Ще мога да ви разбера. След кратък размисъл ще мога да анализирам всичко във вас, ще ви познавам, но това няма да ми помогне да ви реагирам правилно и ултимативно ще се разочаровате от мен.

Ако читателите бяха много щях да попитам: Как оценявате хората? Какви критерии имате?

Моля те не ме чети

- Моля те не чети!
- Защо не? Сега съм се разчел. После желнието ще избяга, а искам да го използвам, за да пиша.
- Пак ще пишеш разкази, нали?
- Аха, Аха!
- Ох милия, пак ще будуваш и ще те чакам в леглото.
- Ще свърша бързо, историята е кратка. Поне в главата ми.
- За какво четеш...и за какво ще пишеш?
- За духове.
- Духове, та те не съществуват.
- Гледам те много ядосано в момента. Как може да кажеш,че ги няма?
- Е какво са духовете?
- Духовете са страхове, духовете са спомени, духовете са моменти на слабост.
- Обясняваш си грешките с обладаване?
- Не, обвинявам обладаването за грешките.
- Духовете са само в главата ти миличък, пиши и лягай.
- Да, те са в главата. Затова ги гоним. Затова слагаме маски и се наричаме кукери. Пиша и лягам...Гоня и лягам

  Beauty is in the eye of the beholder

Кап...кап...кап

Едри капки милваха лицето ми. Светлините на минаващите коли се сблъскваха с дъжда и експолоадираха във зрелищни цветове. Чистачки усилено вършеха работата си, а всяка улична лампа, покрай която минех, разкриваше емоциите - изписани на платното, което аз наричам лице.

Когато минавах под лампата на местната спирка, вятърът се заигра с ушите ми. Погали ги, прошепна им нещо, накара ги студено да изтръпнат и после тъй внезапно изчезна. 

Баба обичаше да ми казва "Когато вятърът флиртува с теб, значи е намислил пакости и лудории.". Бидейки типичен "бунтар" (хаха), никога не се вслушвах в този съвет и винаги се впусках в гонитба с вятърa. Гоних го по чукари, той ми го връщаше, като ми обръщаше чадъра. Заклещвах го между камъните на реката на село и пусках по него вихри от листа, а той нацупен ме удряше с някой клон. За мен вятърът винаги е бил същество, способно да напътства само истински приелите го, затова и този път се вслушах в шепота му.

 -  Беда те чака мили, беда неописуемо голяма. - кънтеше той

 - Каква беда? - попитах стреснат и объркан

 - Не знам, но е голяма. Дърветата разказват ми за нея.Споделят също да те посъветвам да следваш луната обитаваща земята.
 - Какво? Лунната орбита е... - но той вече беше изчезнал и като типичен вятър бе забравил всичко казано досега и отново гонеше играта - едно пликче хвръкна игриво към мен.
Замислих се за думите му. Една баба на спирката ме гледаше уплашено...сякаш не е виждала луди преди. Телефонът ми звънна и ме изкара от романтичният транс, в който бях изпаднал,
 - Ало?
 - Ало, Кос, Какво става? Тръгна ли насам?

 - Мони! Да, да на спирката съм, ще отида до трамвая и до 15 минути ще размятам стикове с вас в клуба.

 - Ооокей, чакаме те.

Подяволите закъснявах. Много мразя така да правя - винаги организирам среща и после се заблейвам в нещо, и закъснявам. Ето сега полумесъцът ярък ме разсейва. Вижте го, загледайте се? Не си ли представяте как виждате всеки кратер? И така, както в миналото са свързвали звездите в образи и съзвездия, не си ли представяте че свързвате кратерите в картинки?
Аз лично винаги си представям образите от изминалия ден. Ето полумесецът е усмивката, която ме угря днеска. двата самотни кратера свързах като магнит и си представих как добрите мисли са направени от желязо и луната ги привлича.
Чувството да се заиграеш така уникално със света е върховно. Ти си като бог, сякаш има два свята и единият се намира във въображението ти.
Не може да има само 1 свят нали? Не може да няма магия и чудеса? Не може само аз да чувам вятъра и да му се доверявам...нали?
 - Разбира се,че има, бъди готов!"
 - Вятъре? - ...изчезна

"Какво ли имаше предвид? Няма значение, трамваят идва..."
Качих се и се огледах, наоколо нямаше никой, беше пусто. Отидох до кабината,за да си купя билет. Бях във весело настроение и почуках във такта на "О шанзе лизе" Никой не ми отвърна. Почуках си ритмиката по-силно и даже запях. Вратата зейна с такава сила,че ме хвърли три метра назад, при което си ударих главата в една седалка  и ... изгубих съзнание, висчко почерня.
...

 - Кос! Кос! Кос! Събуди се Кос!

 - амънмънмън

 - Ей,Орион, Орион, елате, май се свестява!
 - Орион ли? Какво, ста-?
очаквах да се събудя в купето на трамвая, или може би някоя болница, но това което ме посрещна беше невероятно.
Около мен експлоадираше магма. Скалисти образувания висяха над главата ми и още пулсираща та цицина. Отнякъде виждах късче скала ронещо се. Загледах се вълна от оренжева магма ме прескочи и се устреми нагоре. Свих се на кълбо, очаквайки опарването на огъня, но него го нямаше. Погледнах изумен...над мен нямаше небе...нямаше нищо, имаше ...нищо.
- Какво..как? - изумлението ми забавляваше някой седящ до мен

- Спокойно приятелю, дръж се. Стана малък гаф! 

 - Кой, кой си ти? - попитах вече неразбиращо
 - "Разбира се,че има! Бъди готов" - Изчурулика дребното човече.

 - Вятъре? - Очите ми щяха да изкочат
 - Моля ти се, наричай ме Гейл, а това е моят приятел Бетелгейзе, него трябва да го знаеш от физиката.

 - Ама..как какво? Бетелгейзе звездата? Моля? Как? Къде съм

 - Да, бетелгейзе звездата. Приятелю...не разбираш ли - ти попадна в кратера

.... Край на част 1

Аз не пиша

Не съм писател - не мога. Колкото и голяма да е страстта ми към думите и да искам да мога да облека всичко в точната кройка, аз не мога да пиша. Тъжно е, да искаш да можеш, а всъщност да си неспособен на каквито и да е адекватни слова.

Затова и не знам, защо пиша тук. Защо се мъча? Има толкова по-стойностни неща, които да четеш и да те карат да заспиваш с усмивка, или може би да те развълнуват до такава степен,че да не искаш да заспиш, само защото си усетил едни невероятни думи.
Затова и постовете ми са толкова малко, защото не знам как да пиша. Ще пробвам, никой не се е родил научен, но моля ви, драги читатели: Не вярвайте в моя успех или в смисъла на думите ми, там ме няма.
Все пак, ще споделям с теб, мой безлюден блог. И ще се радвам,че имам къде да се разлея

Честито

Искам просто да кажа честито на всеки, който е постигнал успехи. Да кажа и честито за сполетелите го неспоколуки. Защото всичко това е метода на пробата и грешката в живота.

Постчето е малко, но ми даде интересен въпрос. Който иска да остави коментарче:
Когато се зарадваш, кой е най-добрият начин да го покажеш?