Затръшнах вратата след себе си, заключих я, отворих гардероба, за да се огледам в прикаченото огледало. Сърцето ми биеше биеше със същото темпо, с което би се движило витлото на хеликоптер. Потърсих резервните си очила.

Кръв, кръв навсякъде. Моя? Може би, чакай, не! Не е моя.
Трескаво започнах да се оглеждам за рани. Кървя! Мамка му кървя, боже!
Май никой не ме видя.

Бръкнах в дебрите на съзнанието си, за да изровя спомените ми,докато адреналинът ме замайваше.

Минах през гората,нямаше хора, тичах, спънах се – имам кал,да, по панталона. Кърпата! Къде ми е кърпата? Трябва да запуша раната. Витамерфен...хаха това не е повърхностна рана. Боже, дано не припадна. Мъртъв е...убих го! Убих човек! Боже...избягах,ами доказателствата? Ще го намерят! Ще ме открият...камерите, камерите по пътя са ме видяли облян в кръв. Трябва да изгоря дрехите – в гората, всичко...далеч от погледа. Не, по-добре да ги закопая, няма пушек, после мога да ги изгоря. Или да ги скрия,докато отшуми. Божичко как се забърках в тая каша...как ме забъркаха?! ТЯЛОТО! Зарязах тялото на пътеката! Трябва да се върна, да изчистя. Трябва да намеря сол... сол, алкохол, сапун, вода – да – шише с вода... да измия всичко.

Ох, успокой се, Илиас! Дишай!

Избързвам, може би ще е хубаво да обясня какво става. След като свърших лекции се отправих към общежитията – 20 минути път пеша през университетската горичка. След като бе малко след 6 и навън се стъмваше, а в гората няма лампи, едва виждах къде ходя. От една от алеите зад мен се появи някакво момче с анцуг и вдигната качулка. Забързах без особена причина, а хормоните ми изпитаха максимален пик - като при стресова ситуация. Трескаво се заобръщах назад, за да видя какво прави младежа – и той бе забързал, вече почти се затичваше към мен. Бръкна в джоба на анцуга и извади нож. Паниката ме обзе и аз затичах с всички сили към мостчето и улицата на 300 метра по-нагоре, а той след мен с думите „Бягай, ще те хвана и намушкам, прасе такова!“ Захвърлих чантата и забягах още по-бързо: „май му се измъквам“

Когато се подсигурих,че е така и се обърнах напред, видях от шубраците в края на моста да изкача друга фигура.“Мамка му, било е планирано“. Не можах да спра – сблъскахме се и една тежка плесница се стовари върху лицето ми като успя да ми избие очилата. Докато вторият нападател се опитваше да ме сграбчи, аз се опитвах да го ударя, да го бутна и да се измъкна преди другият да довтаса. Усетих удар в слабините и се свих. Не можех да видя лицето му и трябваше да разчитам само на инстинкт. Сграбчих го за ташаците и завъртях, писъкът му бе задоволителен – "голяма грешка приятелю, да ме нападаш с анцуг и ти." 2-3 секунди борба и успях да го катурна през мостчето в поточето долу,където той затъна в калта, а аз немощно се олюлях на ниската греда на мостчето. С препъване и тежки стъпки, тръгнах отново да бягам – твърде късно, ножът ме бе настигнал. „Хванах ли те бе, копеленце! Умри!“ Усетих болка в десният си хълбок. Инстинктивно се обърнах и зашлевих момчето с десницата си. Докато той възвръщаше баланс, аз заех позиция – не можех да бягам повече. Още един замах от негова страна – не уцели, видях пролука и нанесох втори удар – грешка. Той беше готов и веднага заби ножа в ръката ми и замахна още веднъж – отново парлива болка, този път в корема. Залитнах назад, но без да падна. Виждайки възможността си, момчето замахна за довършващият удар. Колкото ѝ иронично да звучи, в главата ми проблеснаха думите „finish him” и с това мозъкът ми се изключи и задействах механично.
В такива моменти няма време за обмисляне. Когато някой тръгне да те мушка забравяш за логика и се отдаваш на инстинкта. Времето се забавя, движенията ти придобиват специфичен остър характер и ти просто действаш – несъзнателно. Хванах ръката му, извъртях се така,че да я приклещя под помишницата ми и натиснах. Изхрущяването и последвалият писък ми дадоха нов адреналинов пристъп. С гръб към него, стиснах главата му и тупнах върху задника си – движение, прихваното от кеча. Изведнъж тялото му се отпусна в ръцете ми и усетих топлина върху рамото си - кръв... Пуснах го и се изправих, изведнъж звуците ме удариха като лавина. Невроните ми,сякаш получили електрошок, се задвижиха и започнаха да регистрират цялата нова информация.
„Кейл? Кейл, намушка ли го копелето? Вземи вещите му и да бягаме, аз ще гепя чантата“

Кейл явно е името,съжалявам, беше името на нападателя ми. Разтреперан се загледах в лицето му, бледо – почти млечно. Младо Английско момче, с бяла кожа. Луничките все още прозираха по нея,а под очите му имаше грамадни сини торби. Всичко останало, до врата, бе покрито в неговата кръв...“Убих го, убил съм го, божичко убих го!“.
Когато всичко се оталожи, реализацията те удря с пълна сила. Очите ми,досега анализиращи черитето му, видяха празния поглед, полу-разворената уста и кръвоизливите около носа и скулите му. Носът беше гротескно изкривен, а зачервените очи издаваха,че с удара в рамото ми, носната преграда се е забила навътре в мозъкът му.

Стомахът ми се сви на осем, слабините отново ме заболяха, а сякаш някой ме намушка за 4ти път в сърцето, докато ми стискаше гласовите струни. Кръвта се отдръпна от ръцете ми и ги усетих по-студени от всякога, а устата ми изсъхна сякаш бе покрита с пепел.

„Кейл?! Копеленце ... убил ... си ... го ... ще ... ти ... прережа ... гърлото“

Затичах обратно към улицата с всички сили. Не виждах нищо, чух клаксони да се надуват и спирачки да свирят. Всичко бе окъпано от замъглени ярки светлини. Не чувах нищо зад мен ...нямаше го - преследвачът ми. И така се връщаме до началото...

Убих човек, а това никога не те напуска, образът....видът. Киселата и подобна на ръжда миризма на засъхнала кръв.
Убих, в чужда страна...
А сега какво?

Winter's spirit calls the spring

Some say love, it is a river
that drowns the tender reed.
Some say love, it is a razor
that leaves your soul to bleed

Some say love it is a hunger
an endless, aching need
I say love, it is a flower
and you, it's only seed

It's the one who won't be taken,
who cannot seem to give
and the soul afraid of dyin'
that never learns to live
Just remember, in the winter
far beneath the bitter snow
lies the seed,that with the sun's love
in spring becomes the rose

To fight or flight

Борба или бягство. Енциклопедиите гласят за този термин следното: Биологична реакция на тялото под влияние на стрес, в която се покачва нивото на адреналин, сетивата се изострят и тялото е готово да се бори...или да бяга.

Ролята на тази реакция е, при нужда, да те спаси от опасност, или да ти даде нужната сила,за да се справиш с нападател и да избягаш. Симпатиковият дял на нервната система дава зелена светлина за освобождаването на всичките хормони и се впускаш...готов за всичко.

Всъщност, това е реакцията, която ни спасява всички от стресовите ни ситуации. Когато стресиращият фактор бъде разпознат, започва освобождаване на Кортизол и Адреналин, за да се справим. Но какво става ако дразнителят продължи да си действа, незасегнат от опитите ни да се оттървем от него? Ами, в крайна сметка идва фазата на умора. Тялото се изморява, няма повече ресурси и не може да функционира нормално.

Но борбата и бягството са ежедневни неща за модерният човек. Той трябва да иска повече, да може повече, да знае всичко. Да се бори с демони, да бяга от загубени битки...да знае кога да се откаже. И в момента такава реакция ми предстои и на мен - борба или бягство ^^

Няма определен смисъл за поста. Изглежда не бях пускал нищо отдавна и исках да разнообразя. Само си се оплаквам. Няма да става прекалено лично, не искам да ви изплаша драги мои...2ма? читатели :D