"Човек е истински щастлив тогава, когато осъществява себе си и интересите си, и 3те слоя на публичният живот: Пари, Любов, Здраве, са изпълнени "
Това бяха думите към мен, докато водих разговор с преподавателят си по приложна математика. Обосноваваше се и търсеше зависимости във всичко и ми спечели симпатиите, признавам. Но сега, когато ме гони носталгията по отминалите дни, тези думи отекват в главата ми.
Това бяха думите към мен, докато водих разговор с преподавателят си по приложна математика. Обосноваваше се и търсеше зависимости във всичко и ми спечели симпатиите, признавам. Но сега, когато ме гони носталгията по отминалите дни, тези думи отекват в главата ми.
Днеска потънах в разговори със стари познати и съученици. Хора, които през годините не съм усещал колко много са допринесли за развитието ми...за щастието ми. Спомних си приятните мигове от училище,мигове, които не съм им обръщал внимание и съм мислел за незначителни, но които сега с изненада намирам,че са запечатани в съзнанието ми.
Говорих и с първият ми приятел от квартала, с който прекарвахме безцелно часове пред компютъра, говорихме по скайп и си уговаряхме PVP битки в онлайн пространството. Спомних си, как лъгахме родителите си,че играем футбол до късно в училищният двор, а всъщност се събирахме и играехме Half Life. И се чудя, къде отидоха истинските дни, в които бяхме свободни да се изразяваме, невинно да чувстваме и безрезервно да вярваме?
Защо сега хората са по-малко щастливи? Защо е трудно да намериш "сребърната нишка"? Ние вече забравяме как да чувстваме, как да пишем, как да се смеем. Учим как да сме по-добри хора, без сами да знаем какво е по-добър. Какво за нас е по-добро? Как да сме "automatons"...
Не, отказвам, отказвам да забравям и да не чувствам. Отказвам да затварям душата и сърцето за всичко, защото си мисля,че е по-рационално. Отказвам да наранявам, отказвам да живея този живот.
Искам да живея, искам да дишам, махнете оковите от мен! Пуснете синджира и ме оставете да чувствам красота във всичко.
...
Моля
Говорих и с първият ми приятел от квартала, с който прекарвахме безцелно часове пред компютъра, говорихме по скайп и си уговаряхме PVP битки в онлайн пространството. Спомних си, как лъгахме родителите си,че играем футбол до късно в училищният двор, а всъщност се събирахме и играехме Half Life. И се чудя, къде отидоха истинските дни, в които бяхме свободни да се изразяваме, невинно да чувстваме и безрезервно да вярваме?
Защо сега хората са по-малко щастливи? Защо е трудно да намериш "сребърната нишка"? Ние вече забравяме как да чувстваме, как да пишем, как да се смеем. Учим как да сме по-добри хора, без сами да знаем какво е по-добър. Какво за нас е по-добро? Как да сме "automatons"...
Не, отказвам, отказвам да забравям и да не чувствам. Отказвам да затварям душата и сърцето за всичко, защото си мисля,че е по-рационално. Отказвам да наранявам, отказвам да живея този живот.
Искам да живея, искам да дишам, махнете оковите от мен! Пуснете синджира и ме оставете да чувствам красота във всичко.
...
Моля
