"Човек е истински щастлив тогава, когато осъществява себе си и интересите си, и 3те слоя на публичният живот: Пари, Любов, Здраве, са изпълнени "
Това бяха думите към мен, докато водих разговор с преподавателят си по приложна математика. Обосноваваше се и търсеше зависимости във всичко и ми спечели симпатиите, признавам. Но сега, когато ме гони носталгията по отминалите дни, тези думи отекват в главата ми.
Това бяха думите към мен, докато водих разговор с преподавателят си по приложна математика. Обосноваваше се и търсеше зависимости във всичко и ми спечели симпатиите, признавам. Но сега, когато ме гони носталгията по отминалите дни, тези думи отекват в главата ми.
Днеска потънах в разговори със стари познати и съученици. Хора, които през годините не съм усещал колко много са допринесли за развитието ми...за щастието ми. Спомних си приятните мигове от училище,мигове, които не съм им обръщал внимание и съм мислел за незначителни, но които сега с изненада намирам,че са запечатани в съзнанието ми.
Говорих и с първият ми приятел от квартала, с който прекарвахме безцелно часове пред компютъра, говорихме по скайп и си уговаряхме PVP битки в онлайн пространството. Спомних си, как лъгахме родителите си,че играем футбол до късно в училищният двор, а всъщност се събирахме и играехме Half Life. И се чудя, къде отидоха истинските дни, в които бяхме свободни да се изразяваме, невинно да чувстваме и безрезервно да вярваме?
Защо сега хората са по-малко щастливи? Защо е трудно да намериш "сребърната нишка"? Ние вече забравяме как да чувстваме, как да пишем, как да се смеем. Учим как да сме по-добри хора, без сами да знаем какво е по-добър. Какво за нас е по-добро? Как да сме "automatons"...
Не, отказвам, отказвам да забравям и да не чувствам. Отказвам да затварям душата и сърцето за всичко, защото си мисля,че е по-рационално. Отказвам да наранявам, отказвам да живея този живот.
Искам да живея, искам да дишам, махнете оковите от мен! Пуснете синджира и ме оставете да чувствам красота във всичко.
...
Моля
Говорих и с първият ми приятел от квартала, с който прекарвахме безцелно часове пред компютъра, говорихме по скайп и си уговаряхме PVP битки в онлайн пространството. Спомних си, как лъгахме родителите си,че играем футбол до късно в училищният двор, а всъщност се събирахме и играехме Half Life. И се чудя, къде отидоха истинските дни, в които бяхме свободни да се изразяваме, невинно да чувстваме и безрезервно да вярваме?
Защо сега хората са по-малко щастливи? Защо е трудно да намериш "сребърната нишка"? Ние вече забравяме как да чувстваме, как да пишем, как да се смеем. Учим как да сме по-добри хора, без сами да знаем какво е по-добър. Какво за нас е по-добро? Как да сме "automatons"...
Не, отказвам, отказвам да забравям и да не чувствам. Отказвам да затварям душата и сърцето за всичко, защото си мисля,че е по-рационално. Отказвам да наранявам, отказвам да живея този живот.
Искам да живея, искам да дишам, махнете оковите от мен! Пуснете синджира и ме оставете да чувствам красота във всичко.
...
Моля
прекалено гадна реалност. и решението е да живееш за момента, да бъдеш свободен от всичко и всички. завинаги.
ОтговорИзтриванеLooking back at sunsets on the Eastside
ОтговорИзтриванеWe lost track of the time
Dreams aren't what they used to be
Some things sat by so carelessly
Smile like you mean it
Smile like you mean it
<3