Muddling through

What a laugh,though. to think that one human being could ever really know another. You could get used to each other, get so habituated that you could speak their words right along with them, but you  never know why other people said what they said or did what they did, because they never even knew themselves. Nobody understands  anybody.

And  yet somehow we live together,mostly in peace and get things done with a high enough success rate that people keep trying. Human beings get married and a lot of marriages work, and they have children and most of them grow up to be decent people, and they have schools and businesses and factories and farms that have results at some level of acceptability - all without having a clue what's going on inside anybody's head.
Muddling through, that's what human beings do. That's the part of being human I hate the most.

Няма ме

Допиваш си последната глътка и довършваш фаса. Златната течност се разстила из цялото ти тяло и всяка мускулна болка бива забравена. Не си ял нищо от сутринта, затова караш само на адреналин и бира. Алкохолът те упоява, замайва доволно и сякаш си поел серотонин интра-венозно. Всичко е приповдигнато, всичко е чук.
Забравяш лошото, загърбваш миналото, показваш си гривничката и решително влизаш вътре.
Потапяш се в глъча на хиляди хора и, изведнъж, един акорд те избавя от мислите и тревогите.
Една ограда стои между теб и еуфорията. решително се засилваш,прескачаш я и се понасяш по хиляди ръце нанякъде.
О, да!

equation for life

Ask me again and I will tell you that we should look back to our ancestors. Rediscover some old beliefs. Feel what they have once felt. Find Life, Spirit and Soul in all things - the rocks, the grass, the smile, the look. Combine that with what we know and we get the equation for life. 

No, don't tell me finding the meaning of it is meaningless. Do not deny that you have tried, that you have wondered what it is that makes us human. Is it religion, science? Are we the sum of our cells or the sum of our mental capacities? Claiming that is lying. And lying is the one human trait seen by all as impure, though as much part of us as music. It is the column around which we build our lives. Be it the lies told by others, which we never question, or the own lies we tell ourselves to keep the spark of sanity, which always tells us truth prevails.
So what do you say? Will you come along? Will you join me in rediscovering, reforming ourselves? Will you join my new world order, the one that's based on the self? Will you step up, can you step up? 

....

All these questions, and more, answered after this word from our sponsor....

Summer smells of Memories

Доживях го! Преди няколко дни дойде истинското британско лято. Топли слънчеви лъчи най-накрая ме погалиха и аз ентусиазирано извадих късите панталонки, взех назаем едно колело и час и половина по-късно бях излегнат на брега на Темза, малко извън Рединг. Нарамен с всичките ми записки и никакво желание за учене просто отворих книгата и се къпах в слънцето, пуших и пих,докато не ми омръзна и поех пътя към общежитието.
А пътят беше всичко, освен скучен. Топли западни ветрове ме блъскаха и създаваха усещането за морски бриз. Случайни деца, голи от кръста нагоре, обливаха себе си (и мен,когато минах) с маркучи и водни детски пистолетчета. Не е ли яко детството,каквото го помните?
Когато стигнах Сибли, всички бяха излезнали отвън на поляната. Боси и полу-голи, айподи извадени и сложени на шъфъл, няма значение дали ще затрещи дръм и бас или някоя жица, бири, цигари...как да не ти стане блажно?
Доминик бе откраднал от Lost and Found едно малко детско басейнче метър на метър и отказваше да излезе от него докато не се спаружи или водата не почне да топли бирата,която беше потопена в него. Наведох се да си взема едно кенче и една топка за американски футбол прелетя над главата ми. И все пак, можех да се насладя за кратко време на тази атмосфера,защото в стаята ми ме чакаха 8 лекции,които трябваше да бъдат прегледани. И там ме удари всичко.
Слънцето бе напекло, но отвореният прозорец вкарваше прохлада, а с вятъра дойдоха и всички миризми. Стаята ми ухаеше на масла против изгаряне, отдолу нахлуваше аромата на свежо пране,а от някоя баня вонеше на сапуни и шампоани. Всичко просто вонеше на Несебър и дните прекарани там като дете. Атмосферата беше едно към едно. В далечината се чуваха превъзбудени гласове и смехове, топло лятно слънце грееше, различни миризми ми замайваха главата, а аз лежах и четях, самичък. Както винаги ми беше практиката. Оставих се на спомените да ме връхлетят. Няма нужда да казвам колко емоционален и сантиментален ме бяха направили. И тъй като винаги съм бил сам в такива моменти и съм нямал с кого да споделя, така и този път попивах всичко в продължение на дни.
Никога не си бях мислил,че тези самотни моменти, прекарани с родителите на Несебър или с книга в ръка на селото ми ще ме връхлетят с такъв приятен оттенък. Винаги съм си мислил,че ще помня селото ми с побоищата,които ми бяха нанасяни. Или страхът от по-големите деца,докато ме давеха. И все пак, оцелях всичко това и намерих приятели. Намерих своите приятни моменти.
И така, сам си попивам и си изживявам себе си и спомените и отново и отново. Никой от вас,драги читатели, няма да ме разбере, защото никой няма да види усмивката ми,докато си спомням. Няма да помирише този коктейл от летни миризми, и няма да може да емпатизира. А не съм и наполовина толкова добър драскач,че да пренеса всичко това на хартия (е-формат). Но ми писна да го поглъщам това сам и и го изливам тук. Предполагам, много от вас ще го вържат със собствени спомени, или поне се надявам, нека! Нека бъдат също толкова блажени като моите и нека ви накарат наистина да си спомните всички лета.

The Thousand Yard Stare

Уличните лампи примижваха през витрината и ми пречеха да си чета книгата. Не че и вътре осветлението бе по-добро. Насилвах си очите само,за да прочета един пазаж. Звънчето закачено на врата оповести, че влиза нов клиент. Вдигнах муден поглед от книгата, за да го посрещна. Засрамено, и с колеблива крачка пристъпи момиче.
 - Добър вечер. - каза тя.
 - Добра да е. - отвърнах разсеяно и насилих усмивка - "Какво ще желаете?"
 - Дочух, че това е един от малкото денонощни магазини, където мога да си купя редки цигари.
 "Цигари?"почудих се наум. Огледах девойчето. Беше на не повече от двадесет години и не повече от метър и седемдесет. Слаба, елегантна, грациозна. Криеща зад зачервените си бузи чар, който би обладал всеки мъж, но по нищо не личеше тя да го знае. Жизнена и здрава изглеждаше,  изненадах се, че пуши. Запазих изненадата за себе си
   
 - Правилно си чула, какви цигари?
 - Black Stone, моля. - непоклатимо заяви тя.
 - Black Stone? тежки, доста силни. Какви по-точно? - попитах, търсещ рафта на въпросната отрова. Тя се усмихна игриво, погледна замечтано и отново решително отвърна.
- Нека бъдат с дъх на череша. - Посегнах и извадих кутията и съобщих съответната сума:
- Седем и педесет моля.
Тя извади портмонето . С отварянето му изпадна билет, и аз посегнах да го вдигна и тогава, като че ли времето спря.
Билетът беше автобусен, за Бургас. Отпуснах се и оставих името да ме потопи във спомени. Спомних си за безгрижните разходки в морската градина, за скачането от морски скали. Присетих се за акробатските номера и салтата, които се опитвахме да правим с приятели върху пясъка. Стиснах билета, но бях изтръгнат от спомените си от нея. С падането на билета, тя също бе понечила да го грабне, в резултат на което цялото съдържание на портмонето се беше разсипало. Огледах всичко. По тезгяха лежаха кредитни карти, документи - нищо ненормално. Но също така стъклото бе посипано с билети за кино - "Шерлок Холмс" гласяха те, снимки на момичета - вероятно приятелки, на момче - вероятно приятелят, тайни бележки разменяни в някой час по География, Математика, История, резултати от игри на белот. Вихрушката ме връхлетя и отново се усетих другаде. Припомних си първото ми кино с момиче. Припомних си първото момиче, което ми показа как да ценя билетите като спомен. Сетих се за невинната целувка, която лепнах на момиче, което харесвах, която в последствие се оказа първата ми любов. Припомних си летни лагери по морето и палатки в планината. Лагерни огньове запалени по плажове, пръстите ми, изкусно свирещи музиката на времето, отекваща с гласовете на всичките ми приятели. Припомних срамното си загубване на девственост и изригнах. Изригнах в спомени. Подгониха ме отново танкове в Косово. Виковете на другари, падащи да защитят семейство. Спомних си цветовете на болницата, която подпечата напускането ми на бойното поле. Всичко в мен закрещя в агония, притиснато от обема на връхлетялата го вихрушка.
Излязох от транса и видях нейният поглед. Тя беше стиснала билета за другият му край и с воднисти очи се взираше в мен. В погледът ѝ се четеше настояване да върна имуществото ѝ, желание да го пази, но и страх от изгубването му. Загледан в тези дълбоко изразителни кафеви очи, пръстите ми се отпуснаха. Тя сграбчи и набързо насъбра спомените си обратно в портмонето. Да, точно така, това беше портмоне със спомени. Пълно не с пари, а с преживявания. Това семпло портмоне ме накара да се огледам. Какво беше станало с мен? Творец, ученик, обещаваш кадър на медицинска академия...а сега продавах в центъра вносни редки цигари на хора, все още решени да живеят своя живот.
- Заповядайте! - срамежливо каза тя и подаде сумата.
- Недей - казах - не плащай, вземи ги. Аз черпя. Почерпи и твоите приятели с тях. Невероятни цигари са, оставят лека привкус на череши, но ти сигурно знаеш.
Изненадана и донякъде успокоена от добротата ми, тя кимна веднъж. Въздъхна и със същата срамежлива грация излезе от магазина.
Загледан зад нея, аз бръкнах в джоба и стиснах снимката на съпругата ми.
Може би повече нямаше да я видя, но едно момиче огря всички фенери, запали всички факли и събуди всички лампи. Сега светлината сияеше и рикушираше от всяка повърхност в магазина, а уличните лампи сочеха пътят към вкъщи, където щеше да ме чака едно легло, консерва боб и редица спомени.
А войната навън щеше да продължава.

Хора и...улици, пардон - Спомени

Един приятел веднъж ми беше казал " обичам да дегустирам вино, не съм сомелиер, но обичам всичко свързано с дегустирането - първоначалният мирис, който те удря и навява спомени за първия път,когато си го усетил. Обичам вкуса, в който усещаш дори и почвата, на която е растяло гроздедо."
Признавам, за виното знам само как да го пия и ако ми се наложи да дегустирам,за да избегна болезнена смърт от диария, ще трябва да се простя с всичките с приятели, но едва днеска разбрах какво има в предвид под " познати миризми". В такъв пролетен ден и спокоен град като Рединг, в такова слънчево време, всички цвята сякаш крещят да бъдат помирисани. Една миризма на пролет обхваща всичко и когато излезеш и слънцето те напече, събличаш горнището, купуваш биричка и си спомняш. Спомних кога за първи път вмерисах такава пролет - на село, в този момент в главата ми нахлуха всички миризми,които някога съм изпитал там. Спомних си специфичната миризма на старото дърво по пода, миризмата от съхнещ джоджан и билки. Спомних си баба превита над печката и миризмите на бабиното готвено внесоха живот в измореното ми от практически упражнения тяло. Стана ми носталгично, заболя ме сърцето,че тези пролети и лета,които прекарах там ги няма. Макар че,ако питате моето "Аз" преди 10 години ще ви каже,че постоянно го бият и не му харесва, но сега усещам,че тогава съм се чувствал наистина жив. Тогава съм изпитал какво е да се живее...и искам пак.
А слънцето така ме грееше и тревата бе така приятна,защо да не седна за една бира? Сякаш умът ми точно това искаше,за да ме пренесе обратно в Борисовата. Обратно под сянката на едно дърво, или в близкия парк на Съветската Армия, където един клечав Мони ми показваше правилият начин за циганско колело.
Липсва ми чувството на живот. Онова, в което осъзнаваш,че искаш цял живот да се учиш от опит. Искаш да работиш през деня на полето, да хапнеш вечерта и да четеш/учиш след това. да се отдадеш на всичко, което тялото ти иска.
"Спомних си и още хиляди неща" и всичките ми липсват. Заклевам се,ще хвана колата лятото след изпитите и ще живея отшелнически на село за 2 седмици. Ще строя пак палатки, ще лежа в тревата, ще се катеря по дървета, ще скачам от моста в реката и ще живея. О, Как копнея да живея.

една асеновградСКА реколта

Считам,че за краткия си живот адски дейно съм участвал в Българската Пънк и Поп сцена. И макар в момента хардкор сцената да ми е по-позната, в сърцето винаги ще си ми остане българската пънк музика. Винаги съм цъфтял около бързи рифове, барабани и много енергия, която споделяш с хората до теб. Винаги съм обожавал усещането на уважение и единство, което можеш да видиш само в българската публика. Чувстваш се...едно цяло с тълпата. Ти скачаш - те те хващат и държат горе, и обратното. Колективно въздигате някой непознат,защото знаете,че тези усещания са веднъж.
И макар сега да съм потопен в спомени и да си спомням за различни Фестове по малките читалища в Хаджи Димитър/Левски, темата на този пост е друга. Искам да декларирам неразривната ми любов към Пластик Бо. Това определено е групата,която ми е доставила най-много удоволствие. Не съм чул досега група, която да е показала толкова прогрес и толкова емоция в музиката си. Всяка тяхна песен реално има шанс да спечели по-масова публика и да получат по-голяма фен база, но както групата много пъти е казвала - " не свирим за пари, а за кеф."
И все пак, не казвам,че няма други добри групи - даже смятам,че като идеология и музика Резервен План са също толкова добри. Но смисълът тук е Пластик Бо. И емоцията - която носят.

А сега ви оставям в компанията на тази асеновградСКА група

http://youtu.be/vc2jDz6w-r4

I've never considered myself a quiter

I've never considered myself a quiter, but there's a first time for everything, isn't there? To use every clichè in the book possible - time slowly drags it's undefined tail, and as each sand grain trickles down in my hour glass, it takes away a bit of my vitality. I don't know why. I'm frustrated at the stand still i've come to. But what frustrates me more is the fact,that i can't muster up enough enthusiasm to jump over this lethargy befallen me.

I'd rather hide and do nothing for a month. Just go in the woods and contemplate. I wish i had the time to waste on more productive tasks. I wish I could continue developing.
I have to overcome this...

Or else I will feel the need to /quit

http://youtu.be/5bQRbIAxzT8

I am a man of six feet tall

С напредването на нощта се убеждавам в едно - часът на вдъхновенията, откровенията и проникновенията е среднощният час. Спокойността, обстановката която се създава и те предразполага.

Тъй като скоро ми се накараха, че не съм пускал в блога, няма да изпусна сега шанса, когато ме е ударило вдъхновението. Може би няма нищо съществено, което да напиша, но ще задам на малкото ми читатели един въпрос накрая. Нещо като бинго лотария - типът въпроси " искате ли? "

Знаете ли, приятели, напоследък все повече и повече се опитвам да бъда по-добрият човек. По искреният. Да съм не този, на когото хората се осланят, а този,когото търсят за светъл лъч. Или поне да се обичам аз, за да обичам. Не искам да стане така,че да се получи разрив и вече комуникацията да куца. Затова на всичките ми приятели, с които не съм комуникирал достатъчно често - съжалявам.

Обаче,колкото повече пробвам да направя нещо и виждам,че успявам, толкова повече възможности за развитие се откриват. Прекрасното е,че никога няма да спрат да се появяват тези възможности - развитието не спира.

Мисля,че фактът толкова много да се старая или поне този,който ме крепи и ми дава надежда в себе си е,че обичам. Най-светло и искрено и всеотдайно обичам и се боря. Някакси изчиства пречките, дава ти цел, ставаш по-благороден един вид. Може да има по-красиво момиче, може и да има и по-умно, но въображението,което тя ми дава, е искрицата,от която имам нужда. затова...I love you, to infinity and beyond. Математически бих го изразил така: лимес от любов, която клони към безкрайност. И ето как може да навържеш всичко заедно - наука и емоции. Нека повече хора се научат ,че светът е едно цяло. И ох, говоря глупости и просто пиша,защото ми се пише. Не го правя по правилата на творческото писане, с които емоционалността ми ще се прехвърли на вас, драги читатели, но съм сигурен,че едно от тия неща да го изпитвате и вие, ще ме разберете.

Но сега, нека се върнем към належащият въпрос. А той е, мислите ли ,че трябва да си продължа с хобито тук? Имам предвид писането на кратки разказчета и глупости. Искате ли да четете? И ако да - кое бихте искали да продължа,зааащото имам идея ;р ;)


lim
♥→infinity