Леглото на непрекъснатите мечти

Подпухнах възглавницата, старателно сгънах одеялото. Отскоро бях станал педантичен в поддържането на ред и обожавах да видя сгънато одеяло.Добре де, пресилих се, просто обичах леглото ми да е подредено, а на пода около мен да е пълно с дрехи. Усещах едно чувство на подреденост, примесено с необуздан хаос. Потъвах в двете половини на съзнанието си. Изцяло се отпуснах в меката възглавница, вдишах я. Парфюмът все още беше попил в материята на калъфката - отдадох се. В серия от накъсани кадри в главата ми изскочиха изображенията от една вечер. Всеки от тях прелиташе през съзнанието ми като пустинен пясък, насила затворен в пясъчен часовник - блъскащ се, стараещ се да запълни едната половина. Така и аз бях преизпълнен с емоции, празен откъм мисли. Знаех,че те щяха да ме догонят по-късно, щяха да пропълзят някак-си до кората на мозъка ми, да намерят облик в размишления, но знаех,че всички тези размишления щяха да ме доведат до един извод - щастлив бях. Щастлив от личността си, щастлив от прогреса, щастлив от човечността, щастлив от любовта.
Звънецът ме сепна. С отварянето на вратата онемях. Пред мен стоеше олицетворението на Махатма Ганди. Със своят скромен ръст той се надигна, целуна ме по челото и ми връчи една Анемония и кратка бележка, която гласеше - " на езика на цветята Анемонията означава надежда и символизира разцъфтяването и пролетното обновление". Не по-малко изненадващо, Ганди изчезна,заместен от ярка светлина и летящи нотички - езикът на музиката. Игриво натиснах " Ла " и с характерният тон, нотичката се превърна в квадратно уравнение. Чукнах "До" и пред мен изскочи интеграл от "е". Засвирих, заплетох се в мелодии, докато около мен разцъфтяваше цяла наука. Вековни уравнения - известни и неизвестни, математика - изгубена или забравена. Тайни, кодирани в изрази, множество изживени животи изразени в цифри. 

Докато свирех, около мен се оплиташе бръшлян и ме вихреше с музиката. Нотите започнаха да стават думи, уравненията - изречения. Чувах речи за братство, за значението на прости думи като човечност, за равенството на всички хора, за силата на думата любов, на самата любов. На това как един хормон може да даде сила, или да я отнеме. Тези речи ги изнасях аз, аз копнеех за надежда, аз обичах от сърце, аз се радвах на хората така, както Бог им се радва. Аз бях Бог, аз бях човек, всички бяхме хора...
На вратата се позвъня и аз скочих стреснат, изкаран насила от съня ми. Очаквахте го нали - да сънувам мъртъв гений? Вдишах възглавницата, тя още ухаеше на Нейният парфюм. Изпих поредната глътка мечти и се насочих към вратата,за да я отворя. А коя знае? Може би днескашните ми мечти ще са утрешните ни надежди.

А още усещах нейният парфюм...

Искам да благодаря на Академията...

Часът е 01:12 и 50 секунди. Мястото - пуста гара посредата на нищото, сиреч Hounslow train station. Плейлистата ми се състои изцяло от Rise Against, а песента в момента е Architechts. След един цял ден, който беше изпълнен с приключения, аз се чудя откъде да започна и кое по-напред да споделя,докато около мен тишината е пълна.

Е, предполагам всяка приказка си има начало, затова метафорично топвам перото в мастилото, отварям чекмеджето със спомени, настанявам се удобно (доколкото позволяват умиращите ми крака) и се потапям в лондонския ми мислоем.

Нека започнем с минималния 5 часов сън, който крехките ми нерви ми позволиха. Закуска, никакво време за баня, контактни лещи и бърза бодра крачка към града и гарата, където хванах влака,който ме закара до Waterloo train station ( не и без да доплатя 5 паунда,де ). От Уотърлу пеша покрай Темза и оттам Кингс-крос - това беше дестинацията. Според картата ми, О2 Academy се намираше някъде в кроткото и напълно дезориентирано "кварталче" Islington. Думата, която ще ви помоля да запомните e "Angel". Защо? Защото нямах ангелче на рамото,което да ми подшушне за второто О2 Academy в Brixton. Избързвам. След преход от около 12 км стигнах до въпросната метро станция "Ангел" ( xax by Painstate). В ранните дни на телефонната навигация, единственият начин бе доброто старо питане за насоки. Всички доброжелатели бяха така любезни да ме насочат с думите,Angel do O2 Academy е " just a short walk" (вече личи ли колко дезориентиран бях?). Когато от станцията питах за посокоата към О2, разбрах,че лондончани са рядко неориентирани. След кратък дебат дали беше лявата или дясната улица, две "доброжелателки" ме пратиха още 4 км на север,където вече се изгубих. Притеснението ме грабна, сви ме под лъжичката (и около стомаха) и отчаяно почнах да питам от магазин на магазин за посоката - всеки магазинер, естествено, имаше различни наставления за мен. Разчекнаха ме като софийските петте кьошета и ме пратиха в 3та глуха, 'начи! Накрая, след цялото това питане бях "non the wiser" как аджеба да стигна до академията. Имах нужда да разтуля. Почивка в макдоналдс, един сладолед иии притеснението и зора ме настигнаха и...нека кажем,че се застоях малко повече от обикновено в това заведение.

В крайна сметка, в 10тият магазин,в който питах се сетиха,че съществува нещото наречено "Google Maps"! Извадиха ми улица по улица, завой по завой, че даже ми преброиха и педите до О2 Academy от магазина. Бърза справка с уличната карта ми разкри, че това е проклета задънена улица на гърба на "Angel tube station". Ах какъв беше смехът ми тогава, когато се сетих, че по-рано един таксиджия ме бе пратил в напълно обратна посока, залагайки таксито си,че това е правилната. Е, с напътствия в ръка, и вече поизморена бодра крачка, намерих О2 Acad. и си купих билет за 20 паунда! С усмивка на лице питах касиера кога отварят вратите и откъде почват опашките (пояснявам, тогава часът бе 3, а началото бе обявено за 7.30). С още по-голяма усмивка, пичагата ми каза,че вратите отварят в 7,ама се редим пред О2 Academy Brixton...
 - "Какво-о-о-? Второ О2?! Къде е Брикстън, веднага!"
 - " Ами на 20 км южно оттук, по Victoria line"
Очите ми се насълзиха за първи път. Ах тази моя проклета спонтанност, уж всичко бях преценил! Е...видело се...с метрото и айде да се возя до Брикс...чааакай малко! Първо, млад съм, второ отслабвам и това е шанс и трето - беден студент съм. Хайде да вървя пеш до там! Тук бе моментът, когато сам трябваше да си набия шамар, защото докато извървях тези 20 км, бях пуснал кръв. Бе станало 6 часа, а аз се чувствах като римски центурион, прекосил Алпите. Краката ми не можеха да се отлепят от паважа,камо ли да подскачат бодро пред Тим. Честно казано, сега в ретроспекция, не съжалявам за решението си. Минах през един живописен Лондон. Малки улички с малки кафененца, че даже и цяла пазарна улица намерих. Всичко това комбинирано с масивният протест на студенти и постоянният вой на сирени. Общо взето обходих всяка малка уличка,която видях (без да се отклонявам много) и наистина не съжалявам ( освен за частта, в която се разхождах сам из брикстън,докато беше тъмно...бррр)
Почвам да се впускам в прекалено много детайли, затова ще ви спестя остатъка от пътя ми към Brixton academy. Освен епизода с кучето, което се влюби в крака ми и го изасили 2 пъти, след което най-нахално си подаде главата да го погаля за добре свършена работа! "Ух...малеее....малеее...ако не беше булдог...и собственика ти гологлааввв."

Иии, идваме до заветният миг, най-накрая! А именно...опашката. О да, опшаката за влизане точеща се още от 6 часа. Е бях сред подранилите и бях доста по напред от хората,които дойдоха след това. Даже щях да съм един от първите 100 влезнали...но лондонската полиция май не бяха на същото мнение. А те винаги имат какво да кажат по въпроса. Над мен се бе надвиснала грамадна черна фигура в улични дрехи.
 - :Моля младежо, станете прав, не стойте седнал, изглеждате зле, друсате ли? А уморен сте. От къде сте? Оо България ли *усмивка*, елате с мен. Защо ли? Защото аз съм агент под прикритие от полицията." С това той извади една значка изпод наметалото - точно като филмите, и съвсем братски ме прегърна и занесе вече умореното ми и несъпротивляващо се туловище далеч от опашката. И единственото което можех да направя по въпроса е да гледам тъжно с кучешката си муцунка. Последвалото беше рутинна проверка. Дали не нося нещо опасно, проверка на лична карта, явно много източни европейци са ползвали такива мероприятия за да крадат телефони и затова мерките за сигурност. Надяват се разбирам. О да разбирах...и щях да продължа да разбирам, ако същото не се беше повторило отново след точно 30  минути. Със същият черен полицай под прикритие,който ме отвлече първият път. Този път часът бе 7 , вратите се отвориха, а аз за пореден път бивах отвлечен от опашката...е не...очите ми се насълзиха за 2ри път. И защо? само защото намерили друг българин в опашката. Е сред 1000 говеда как аджеба случайно нацелвате 2мата българи. Не че се познавахме лично, но физиономиите бяха познати. Ох и всичко това с отварянето на вратите. Докато те ми ровиха из чантата и ми вадиха храната,която си бях подготвил за утре, аз гледах как тълпата бавно напредва, а моето място в опашката изчезна и аз трябваше да се редя отначало
Ох, в крайна сметка се доредих,влязох. Оставих чантата на гардероб, хайде 1 бира, бургер и напред към самият Brixton Academy! Тук, скъпи приятели, мога с ръка на сърцето да ви кажа, че всичките премеждия, всичките глупости си струваха. Цялото редене отначало си заслужаваше!
 Да започнем от 'venue'-то. Представете си викториански амфитеатър с масивни колони, които държат терасата над главата ти и същевременно по най-ненатрапчив начин украсяват пътя към сцената. Ясно е,че в населен квартал няма как да е истински амфитеатър,и че сградата е затворена, но тук идва зашеметяващото. Брикстън Академи е музикалният Хогуортс, драги читатели. Тънка перелина и сложна система от светлини покриваха тавана и създаваха усещането за живо нощно небе, в което облаците се движат. Терасата отгоре не бе само за украса, а на нея се редяха хора, пък самата тя бе орнаментирана с изкуствени дървета, за да предаде оригинална атмосфера. Ах,какво по-прекрасно място от това, да чуеш 2 икони на протестантската музика: Rise Agains и Тоm Morello и свитата му.
И тук започна магическият момент за мен. Няма как да опиша с детайли всичко,което стана или което почувствах, когато чух Sattelite, Hero of war, savior, give it all, audience of one, ready to fall etc.
Но поне ще напиша накратко всяка емоция от всяка банда, а останалото ще оставя на въображението ви. Първи бяха почти неизвестните "polar bear club" oт ню-йорк. 30 минутното им подгряване ме остави да се чудя, защо изобщо се изправих, за да ги чуя. Том,както винаги, сцепи мрака, раздвижи всички и заподскачахме заедно. Запя всички песни за революция,за човешко състрадание и за първи път ме накара да почувствам думата 'unity' в community.
Това чувство помръкна и се изпари в секундата, в която Тим, Зак, Джо и Брандън изкочиха на сцената. Всички се изсипаха напред и почна яростна борба с лакти кой да е по-напред че да  види красивите очи на Тим. Толкова яростна,че никой не усещаше как цялото това бутане не ти позволяваше да видиш нищо,докато се стараеш да запазиш баланс. Е, успях, но не и без множество контузии, почти кръвоизлив и липсваща леща. В крайна сметка стигнах на 3 метра от Тим и го гледах в очите,докато крещеше "Ready to fall". Лещата и кракът, обаче ме принудиха да се дръпна назад след 4 песни,за да мога да виждам всичко и да се насладя напълно на невероятното сценично поведение и енергия на групата.

И така, час по -къстно, в 02;10 и 03 секунди,аз завършвам своя разказ. И смятам с няколко последни изречения да ви оставя, докато мръзна на металната пейка на гара Хънслоу, чакайки сутрешният влак в 7. Дори и да имаше топло местенце някъде наблизо, силите няма да ми стигнат да се отлепя от пейката дори.
И с едно последно парче информация ви оставям: Българинът, когото видях,е познато лице и един от свитата на "строежа" и ми издаде, че преговори се водят с Райз Агейнст относно идването им в България за " 15 години строежа". Макар  нищо да не е сигурно и работата да е водниста, нека всички задружно стиснем палци, пък кой знае....може дори и подписка да оформим!

Без чернови, без редакции, лека и топла нощ. Скоро ще пусна и целият сетлист от концерта ;*

Затръшнах вратата след себе си, заключих я, отворих гардероба, за да се огледам в прикаченото огледало. Сърцето ми биеше биеше със същото темпо, с което би се движило витлото на хеликоптер. Потърсих резервните си очила.

Кръв, кръв навсякъде. Моя? Може би, чакай, не! Не е моя.
Трескаво започнах да се оглеждам за рани. Кървя! Мамка му кървя, боже!
Май никой не ме видя.

Бръкнах в дебрите на съзнанието си, за да изровя спомените ми,докато адреналинът ме замайваше.

Минах през гората,нямаше хора, тичах, спънах се – имам кал,да, по панталона. Кърпата! Къде ми е кърпата? Трябва да запуша раната. Витамерфен...хаха това не е повърхностна рана. Боже, дано не припадна. Мъртъв е...убих го! Убих човек! Боже...избягах,ами доказателствата? Ще го намерят! Ще ме открият...камерите, камерите по пътя са ме видяли облян в кръв. Трябва да изгоря дрехите – в гората, всичко...далеч от погледа. Не, по-добре да ги закопая, няма пушек, после мога да ги изгоря. Или да ги скрия,докато отшуми. Божичко как се забърках в тая каша...как ме забъркаха?! ТЯЛОТО! Зарязах тялото на пътеката! Трябва да се върна, да изчистя. Трябва да намеря сол... сол, алкохол, сапун, вода – да – шише с вода... да измия всичко.

Ох, успокой се, Илиас! Дишай!

Избързвам, може би ще е хубаво да обясня какво става. След като свърших лекции се отправих към общежитията – 20 минути път пеша през университетската горичка. След като бе малко след 6 и навън се стъмваше, а в гората няма лампи, едва виждах къде ходя. От една от алеите зад мен се появи някакво момче с анцуг и вдигната качулка. Забързах без особена причина, а хормоните ми изпитаха максимален пик - като при стресова ситуация. Трескаво се заобръщах назад, за да видя какво прави младежа – и той бе забързал, вече почти се затичваше към мен. Бръкна в джоба на анцуга и извади нож. Паниката ме обзе и аз затичах с всички сили към мостчето и улицата на 300 метра по-нагоре, а той след мен с думите „Бягай, ще те хвана и намушкам, прасе такова!“ Захвърлих чантата и забягах още по-бързо: „май му се измъквам“

Когато се подсигурих,че е така и се обърнах напред, видях от шубраците в края на моста да изкача друга фигура.“Мамка му, било е планирано“. Не можах да спра – сблъскахме се и една тежка плесница се стовари върху лицето ми като успя да ми избие очилата. Докато вторият нападател се опитваше да ме сграбчи, аз се опитвах да го ударя, да го бутна и да се измъкна преди другият да довтаса. Усетих удар в слабините и се свих. Не можех да видя лицето му и трябваше да разчитам само на инстинкт. Сграбчих го за ташаците и завъртях, писъкът му бе задоволителен – "голяма грешка приятелю, да ме нападаш с анцуг и ти." 2-3 секунди борба и успях да го катурна през мостчето в поточето долу,където той затъна в калта, а аз немощно се олюлях на ниската греда на мостчето. С препъване и тежки стъпки, тръгнах отново да бягам – твърде късно, ножът ме бе настигнал. „Хванах ли те бе, копеленце! Умри!“ Усетих болка в десният си хълбок. Инстинктивно се обърнах и зашлевих момчето с десницата си. Докато той възвръщаше баланс, аз заех позиция – не можех да бягам повече. Още един замах от негова страна – не уцели, видях пролука и нанесох втори удар – грешка. Той беше готов и веднага заби ножа в ръката ми и замахна още веднъж – отново парлива болка, този път в корема. Залитнах назад, но без да падна. Виждайки възможността си, момчето замахна за довършващият удар. Колкото ѝ иронично да звучи, в главата ми проблеснаха думите „finish him” и с това мозъкът ми се изключи и задействах механично.
В такива моменти няма време за обмисляне. Когато някой тръгне да те мушка забравяш за логика и се отдаваш на инстинкта. Времето се забавя, движенията ти придобиват специфичен остър характер и ти просто действаш – несъзнателно. Хванах ръката му, извъртях се така,че да я приклещя под помишницата ми и натиснах. Изхрущяването и последвалият писък ми дадоха нов адреналинов пристъп. С гръб към него, стиснах главата му и тупнах върху задника си – движение, прихваното от кеча. Изведнъж тялото му се отпусна в ръцете ми и усетих топлина върху рамото си - кръв... Пуснах го и се изправих, изведнъж звуците ме удариха като лавина. Невроните ми,сякаш получили електрошок, се задвижиха и започнаха да регистрират цялата нова информация.
„Кейл? Кейл, намушка ли го копелето? Вземи вещите му и да бягаме, аз ще гепя чантата“

Кейл явно е името,съжалявам, беше името на нападателя ми. Разтреперан се загледах в лицето му, бледо – почти млечно. Младо Английско момче, с бяла кожа. Луничките все още прозираха по нея,а под очите му имаше грамадни сини торби. Всичко останало, до врата, бе покрито в неговата кръв...“Убих го, убил съм го, божичко убих го!“.
Когато всичко се оталожи, реализацията те удря с пълна сила. Очите ми,досега анализиращи черитето му, видяха празния поглед, полу-разворената уста и кръвоизливите около носа и скулите му. Носът беше гротескно изкривен, а зачервените очи издаваха,че с удара в рамото ми, носната преграда се е забила навътре в мозъкът му.

Стомахът ми се сви на осем, слабините отново ме заболяха, а сякаш някой ме намушка за 4ти път в сърцето, докато ми стискаше гласовите струни. Кръвта се отдръпна от ръцете ми и ги усетих по-студени от всякога, а устата ми изсъхна сякаш бе покрита с пепел.

„Кейл?! Копеленце ... убил ... си ... го ... ще ... ти ... прережа ... гърлото“

Затичах обратно към улицата с всички сили. Не виждах нищо, чух клаксони да се надуват и спирачки да свирят. Всичко бе окъпано от замъглени ярки светлини. Не чувах нищо зад мен ...нямаше го - преследвачът ми. И така се връщаме до началото...

Убих човек, а това никога не те напуска, образът....видът. Киселата и подобна на ръжда миризма на засъхнала кръв.
Убих, в чужда страна...
А сега какво?

Winter's spirit calls the spring

Some say love, it is a river
that drowns the tender reed.
Some say love, it is a razor
that leaves your soul to bleed

Some say love it is a hunger
an endless, aching need
I say love, it is a flower
and you, it's only seed

It's the one who won't be taken,
who cannot seem to give
and the soul afraid of dyin'
that never learns to live
Just remember, in the winter
far beneath the bitter snow
lies the seed,that with the sun's love
in spring becomes the rose

To fight or flight

Борба или бягство. Енциклопедиите гласят за този термин следното: Биологична реакция на тялото под влияние на стрес, в която се покачва нивото на адреналин, сетивата се изострят и тялото е готово да се бори...или да бяга.

Ролята на тази реакция е, при нужда, да те спаси от опасност, или да ти даде нужната сила,за да се справиш с нападател и да избягаш. Симпатиковият дял на нервната система дава зелена светлина за освобождаването на всичките хормони и се впускаш...готов за всичко.

Всъщност, това е реакцията, която ни спасява всички от стресовите ни ситуации. Когато стресиращият фактор бъде разпознат, започва освобождаване на Кортизол и Адреналин, за да се справим. Но какво става ако дразнителят продължи да си действа, незасегнат от опитите ни да се оттървем от него? Ами, в крайна сметка идва фазата на умора. Тялото се изморява, няма повече ресурси и не може да функционира нормално.

Но борбата и бягството са ежедневни неща за модерният човек. Той трябва да иска повече, да може повече, да знае всичко. Да се бори с демони, да бяга от загубени битки...да знае кога да се откаже. И в момента такава реакция ми предстои и на мен - борба или бягство ^^

Няма определен смисъл за поста. Изглежда не бях пускал нищо отдавна и исках да разнообразя. Само си се оплаквам. Няма да става прекалено лично, не искам да ви изплаша драги мои...2ма? читатели :D

А колелото ще бъде моят кон.

Гледали ли сте филмът "Cherrybomb"? Не?! Дълбоко ви го препоръчвам. С участието на Рупърт Грийн. Филм, който изгледах, след като на мен ми бе препоръчан, и който,честно да ви кажа, не спря да ми напомня колко всъщност ми се пуши, а аз нямам цигари. Плюс че не можех да запаля,дори и да имах,защото се возех в автобус. Но, филмът показва типичното английско предградие. Или малко градче, с неговите ниски къщурки, един единствен спортен център, в чийто паркинг се събираха всички юноши.

Ниски тухлени къщурки, спортен център и много зелена Английска природа ме посрещнаха. Представете си разказите за рицари и дракони. Тези, в които замъците винаги биват нападани, а градчето е заградено отвсякъде от стена. Всъщност в центъра на градчето има една каменна църква на няколко века, и около нея каменните улички биват украсени от каменни къщурки, с ниски покриви обрасли в бръшлян.
Вече влизате ли в роля? Или не мога да обяснявам хубаво?
Та, нещо такова ме посреща. Едни прекрасни арки минават над "Темза" и река "Кенет". Около тях малки градини с вековни букове, лешници и кестени изведнъж скриват целият град, заглушават шума и ти се потапяш в най-близката до средновековието реалност, която въображението ти разрешава.
В този момент бъркам в чантата, вадя новелата "Heartstone" на C.J. Sansom, сядам под един бук и оставям въображението си и нетипичната 26 градусова Английска жега да ме пренесат във времената на меч и броня.

Ах блаженство. Всичко е уникално, но нещо липсва. Липсват хората, които да оценят това с мен, липсва човекът, с който искам да се разходя из такива гори. И може би да си представяме новела на Брьонте, или може би Pride and Prejudice?

Но нищо, за момента ще оставя липсата да ме завладява малко по малко. Ще гледам да стане непоносима и после да изпия всеки момент от нея.
Сега просто ще погледна нагоре в слънцето, ще видя просторните поляни, ще вляза в роля и ще оставя колелото да е моят кон в този дълъг път.

Комплексът на самотното синьо шише

Когато бях в Германия, станах свидетел на уникално нещо. Цялата страна беше подредена. Мили хора, готови да те обслужат, да те изслушат и да рециклират. Именно спретнатостта и съзнанието да пазиш природата ме зашеметиха. Имаха кофички за т.нар "restmühl", за органични отпадаци, за пластмаса. Нямаше дом, в който да не са в наличност 4-5 кофи. Това, което ми направи силно впечатление, беше разделението. Имаше кофи за кафяви стъкла,за бели стъкла, за зелени стъкла. Всяко шише, което можете да си представите. Но в кратките ми 3 дни на посещение, станах свидетел на нещо забележително.
Помните ли празничните, коледни туборг напитки? Да, точно тези - сините. По чиито етикети бяха нападали снежинки. В опита си да не разрушава крехкия баланс на рециклирането, един съвестен немски гражданин беше оставил своята синя бутилка до кофите за бутилки, пък да решават боклукчиите къде ще ходи, защото няма контейнер за синьо стъкло. 3 дни подред минавах оттам и гледах как шишето седи - непипнато, самотно. Явно никой не знаеше какво да прави с него. 3 дни, то наблюдаваше как неговите стъклени събратя биват извозвани. То послушно чакаше своята съдба, докато един ден не го отвлече един бездомник, видял в него незаменим чар.

Оттогава синьото шише ми е ултимативната метафора за безличие. Метафора за това, как не можеш да се впишеш в среда. Или как чарът в теб може да бъде видян и от един човек. Заобичах синьото шише. Почти така, както заобичах зеления цвят.

Предполагам, че по един или друг начин, асоцирах себе си с него - човек, който рядко знае мястото си, но може да  е всяко друго шише. Трудно е,когато знаеш, или поне си мислиш, че можеш да постигнеш велики неща. Че ти е отредено нещо голямо. Щом можеш да мечтаеш за големи подвизи, можеш и да ги постигнеш. Да си знаеш стойността, но никога да не можеш да постигнеш пълният си потенциал. Нищо, стъпка по стъпка - всичко ще бъде постигнато.

Имам да казвам и да споделям адски много на света, нека бъда чут. Имам да постигам много. Имам да изпитам много.
...
И първа стъпка е думата любов ^^

It's come to this. A weightless step. On the way down singing, Woah, woah.

Когато купих суши-то знаех,че това ще ние последната среща, и като такава – ще бъде посредствена, но изпълнена с емоции. И когато се видяхме, не останах изненадан. Всичко беше прекрасно по този начин, по който само ние можем. Да не говорим за нищо и да изпитваме всичко. Да избиваме с леко вулгарен хумор всичко на повърхността, но да знаем какво дълбоко се крие вътре.
Когато се разделихме, 13 години минаха като вихър през главата ми. Направихме типичният дву-минутен поздрав за чао и казахме „за Брайън“ но знаехме,че всъщност го правим за нас.
Пътищата ни се разделяха, никой не можеше да каже за колко, но в очите ти прочетох,че щом го има желaнието – има и начина. Затова казвам, че отново ще се видим, израснали повече от всякога, по -добри във всяко отношение. И като последните спомени бързо изтанцуваха някъде из съзнанието ми казах с най-голяма радост:
„Ще ми липсваш“

Прашасалите страници

С тежка въздишка отворих шкафа на забравените, от мен, книги. Тежка кашлица ме сполетя заедно с облак от прах, докато отдавнашни заглавия ми казаха отново здравей. Всички черни корици сякаш попиваха жадно светлината, навлязла с разтварянето на вратите.
Награбих на сляпо и извадих накуп 3 книги - "Приключенията на Хъкълбери Фин", "Том Сойер", "Черният Обелиск". Избърсах ги от праха, наплюнчих пръстите и жадно разгърнах старият Хък, за да се присетя какво прави момчето от Мисисипи. Жълтите страници ме приветстваха като стар приятел, който никога не е бил забравен.
Умирах за усамотението, което ми даваха тези творби. Върнах се отново на 7, когато за първи път тате ми подари Хъкълбери фин. После на 8 ми даде Том Сойер и сам изрових от неговата колекция Ерих Мария Ремарк. В тези спомени се потопих и намерих душевен покой.
Микровълновата звънна и ме изведе от транса, водата беше затоплена, време беше за кафе.
Наредих на спретната купчинка всички нови книги и всички стари книги. Представих ги една на друга.
"Възрастта е само цифра" - казах им - "Познавайте се, изучавайте се така, както аз ви изучавам. Аз няма да ви забравя, не се забравяйте и вие"
Усмихнах се. Чудатости, кой си говори на книгите? Отпих първата глътка и отворих една от новите: "Цикулките от улица Нерудова" и една от старите: "Том Сойер". Чакаше ме дълга нощ...наплюнчих пръстите и се изгубих.

Подносът от звезди,постилащ нощното небе, е спомен.

Първите утринни лъчи мержелееха по зеленината. Мракът бавно бе погълнат от светлина и всяка звезда изчезваше зад нейното монохроматичното було.
Някъде до мен чувам тик-такането на часовникът ти, залепен за ръката, която сега се вкопчваше в чаршафа, сякаш инстинктивно сграбчваше момента и го предаваше на останалото ти тяло. И минутите отмерваха смеха ни.

С напредването на слънцето на хоризонта, главата ми се изпълва с усещания. Зазвучава любимата ми утринна песен. Росата нахлува в ноздрите ми...със своя типичен ранен аромат. Бръмбари жужат и повтарят като ехо бъркотията в главата ми.

А Подносът от звезди,постилащ нощното небе, е спомен.

Now I'm standing on the rooftop
ready to fall
I think I'm at the edge now,
but I could be wrong.
I'm standing on the rooftop
ready to fall...

into

От всичко боли

Исках да напиша нещо синтезирано...кохерентно. Не мога. Мислите изчезват и мъгла тегне над всеки кът от паметта ми. Неврони трескаво търсят другарче, на което да предадат сигнала, но никъде го няма....Никъде няма другарче.
Боли ме от лицемерие. Боли ме от лъжливи обещания и манипулативни игри. Боли ме от вяра в добро и ме боли от честност. Боли ме от любов и ме боли от неизвестност.
Боли ме от силата, която имам в момента. Боли ме от слабостта ми пред нещата.
Главата ми ще гръмне..дано разлея всичко на паважа.

Was I happy, because I was free or free, because I was happy?

"Човек е истински щастлив тогава, когато осъществява себе си и интересите си, и 3те слоя на публичният живот: Пари, Любов, Здраве, са изпълнени "
Това бяха думите към мен, докато водих разговор с преподавателят си по приложна математика. Обосноваваше се и търсеше зависимости във всичко и ми спечели симпатиите, признавам. Но сега, когато ме гони носталгията по отминалите дни, тези думи отекват в главата ми.

Днеска потънах в разговори със стари познати и съученици. Хора, които през годините не съм усещал колко много са допринесли за развитието ми...за щастието ми. Спомних си приятните мигове от училище,мигове, които не съм им обръщал внимание и съм мислел за незначителни, но които сега с изненада намирам,че са запечатани в съзнанието ми.
Говорих и с първият ми приятел от квартала, с който прекарвахме безцелно часове пред компютъра, говорихме по скайп и си уговаряхме PVP битки в онлайн пространството. Спомних си, как лъгахме родителите си,че играем футбол до късно в училищният двор, а всъщност се събирахме и играехме Half Life. И се чудя, къде отидоха истинските дни, в които бяхме свободни да се изразяваме, невинно да чувстваме и безрезервно да вярваме?
Защо сега хората са по-малко щастливи? Защо е трудно да намериш "сребърната нишка"? Ние вече забравяме как да чувстваме, как да пишем, как да се смеем. Учим как да сме по-добри хора, без сами да знаем какво е по-добър. Какво за нас е по-добро? Как да сме "automatons"...
Не, отказвам, отказвам да забравям и да не чувствам. Отказвам да затварям душата и сърцето за всичко, защото си мисля,че е по-рационално. Отказвам да наранявам, отказвам да живея този живот.
Искам да живея, искам да дишам, махнете оковите от мен! Пуснете синджира и ме оставете да чувствам красота във всичко.
...
Моля

Жюстин Томс

Мечтателят заби с пирон табелка в гърдите си
"На мечти не вярвам"
и стана продавач на реалности.

Stuck in reverse

Колдплей пеят, че светлините водят. И има моменти, когато си зациклил на задна скорост.
За мен такива са моментите, в които преповтаряш едно и също действие, макар и да няма ефект. Когато действията ти са грешни.
Нямаше ли да е по-лесно всички да сме часовникови стрелки? И всеки оборот, който направим около оста си да бъде всъщност крачка напред и да продължиш в следващата минута, или следващият час...Всъщност, като се замисля и те правят едно и също. Циклят в кръг и ни дават илюзията,че отмерваме нещо безмерно: времето
Както и да е...


Писна ми да съм социално неадекватен.
Не, по-скоро ми писна да знам как да реагирам в чуждите ситуации, а не и в моите. И ми писна да обработвам информацията с 10 часа закъснение.
Ако някога си имате вземане даване с мен, ще останете разочаровани. Ще мога да ви разбера. След кратък размисъл ще мога да анализирам всичко във вас, ще ви познавам, но това няма да ми помогне да ви реагирам правилно и ултимативно ще се разочаровате от мен.

Ако читателите бяха много щях да попитам: Как оценявате хората? Какви критерии имате?

Моля те не ме чети

- Моля те не чети!
- Защо не? Сега съм се разчел. После желнието ще избяга, а искам да го използвам, за да пиша.
- Пак ще пишеш разкази, нали?
- Аха, Аха!
- Ох милия, пак ще будуваш и ще те чакам в леглото.
- Ще свърша бързо, историята е кратка. Поне в главата ми.
- За какво четеш...и за какво ще пишеш?
- За духове.
- Духове, та те не съществуват.
- Гледам те много ядосано в момента. Как може да кажеш,че ги няма?
- Е какво са духовете?
- Духовете са страхове, духовете са спомени, духовете са моменти на слабост.
- Обясняваш си грешките с обладаване?
- Не, обвинявам обладаването за грешките.
- Духовете са само в главата ти миличък, пиши и лягай.
- Да, те са в главата. Затова ги гоним. Затова слагаме маски и се наричаме кукери. Пиша и лягам...Гоня и лягам

  Beauty is in the eye of the beholder

Кап...кап...кап

Едри капки милваха лицето ми. Светлините на минаващите коли се сблъскваха с дъжда и експолоадираха във зрелищни цветове. Чистачки усилено вършеха работата си, а всяка улична лампа, покрай която минех, разкриваше емоциите - изписани на платното, което аз наричам лице.

Когато минавах под лампата на местната спирка, вятърът се заигра с ушите ми. Погали ги, прошепна им нещо, накара ги студено да изтръпнат и после тъй внезапно изчезна. 

Баба обичаше да ми казва "Когато вятърът флиртува с теб, значи е намислил пакости и лудории.". Бидейки типичен "бунтар" (хаха), никога не се вслушвах в този съвет и винаги се впусках в гонитба с вятърa. Гоних го по чукари, той ми го връщаше, като ми обръщаше чадъра. Заклещвах го между камъните на реката на село и пусках по него вихри от листа, а той нацупен ме удряше с някой клон. За мен вятърът винаги е бил същество, способно да напътства само истински приелите го, затова и този път се вслушах в шепота му.

 -  Беда те чака мили, беда неописуемо голяма. - кънтеше той

 - Каква беда? - попитах стреснат и объркан

 - Не знам, но е голяма. Дърветата разказват ми за нея.Споделят също да те посъветвам да следваш луната обитаваща земята.
 - Какво? Лунната орбита е... - но той вече беше изчезнал и като типичен вятър бе забравил всичко казано досега и отново гонеше играта - едно пликче хвръкна игриво към мен.
Замислих се за думите му. Една баба на спирката ме гледаше уплашено...сякаш не е виждала луди преди. Телефонът ми звънна и ме изкара от романтичният транс, в който бях изпаднал,
 - Ало?
 - Ало, Кос, Какво става? Тръгна ли насам?

 - Мони! Да, да на спирката съм, ще отида до трамвая и до 15 минути ще размятам стикове с вас в клуба.

 - Ооокей, чакаме те.

Подяволите закъснявах. Много мразя така да правя - винаги организирам среща и после се заблейвам в нещо, и закъснявам. Ето сега полумесъцът ярък ме разсейва. Вижте го, загледайте се? Не си ли представяте как виждате всеки кратер? И така, както в миналото са свързвали звездите в образи и съзвездия, не си ли представяте че свързвате кратерите в картинки?
Аз лично винаги си представям образите от изминалия ден. Ето полумесецът е усмивката, която ме угря днеска. двата самотни кратера свързах като магнит и си представих как добрите мисли са направени от желязо и луната ги привлича.
Чувството да се заиграеш така уникално със света е върховно. Ти си като бог, сякаш има два свята и единият се намира във въображението ти.
Не може да има само 1 свят нали? Не може да няма магия и чудеса? Не може само аз да чувам вятъра и да му се доверявам...нали?
 - Разбира се,че има, бъди готов!"
 - Вятъре? - ...изчезна

"Какво ли имаше предвид? Няма значение, трамваят идва..."
Качих се и се огледах, наоколо нямаше никой, беше пусто. Отидох до кабината,за да си купя билет. Бях във весело настроение и почуках във такта на "О шанзе лизе" Никой не ми отвърна. Почуках си ритмиката по-силно и даже запях. Вратата зейна с такава сила,че ме хвърли три метра назад, при което си ударих главата в една седалка  и ... изгубих съзнание, висчко почерня.
...

 - Кос! Кос! Кос! Събуди се Кос!

 - амънмънмън

 - Ей,Орион, Орион, елате, май се свестява!
 - Орион ли? Какво, ста-?
очаквах да се събудя в купето на трамвая, или може би някоя болница, но това което ме посрещна беше невероятно.
Около мен експлоадираше магма. Скалисти образувания висяха над главата ми и още пулсираща та цицина. Отнякъде виждах късче скала ронещо се. Загледах се вълна от оренжева магма ме прескочи и се устреми нагоре. Свих се на кълбо, очаквайки опарването на огъня, но него го нямаше. Погледнах изумен...над мен нямаше небе...нямаше нищо, имаше ...нищо.
- Какво..как? - изумлението ми забавляваше някой седящ до мен

- Спокойно приятелю, дръж се. Стана малък гаф! 

 - Кой, кой си ти? - попитах вече неразбиращо
 - "Разбира се,че има! Бъди готов" - Изчурулика дребното човече.

 - Вятъре? - Очите ми щяха да изкочат
 - Моля ти се, наричай ме Гейл, а това е моят приятел Бетелгейзе, него трябва да го знаеш от физиката.

 - Ама..как какво? Бетелгейзе звездата? Моля? Как? Къде съм

 - Да, бетелгейзе звездата. Приятелю...не разбираш ли - ти попадна в кратера

.... Край на част 1

Аз не пиша

Не съм писател - не мога. Колкото и голяма да е страстта ми към думите и да искам да мога да облека всичко в точната кройка, аз не мога да пиша. Тъжно е, да искаш да можеш, а всъщност да си неспособен на каквито и да е адекватни слова.

Затова и не знам, защо пиша тук. Защо се мъча? Има толкова по-стойностни неща, които да четеш и да те карат да заспиваш с усмивка, или може би да те развълнуват до такава степен,че да не искаш да заспиш, само защото си усетил едни невероятни думи.
Затова и постовете ми са толкова малко, защото не знам как да пиша. Ще пробвам, никой не се е родил научен, но моля ви, драги читатели: Не вярвайте в моя успех или в смисъла на думите ми, там ме няма.
Все пак, ще споделям с теб, мой безлюден блог. И ще се радвам,че имам къде да се разлея

Честито

Искам просто да кажа честито на всеки, който е постигнал успехи. Да кажа и честито за сполетелите го неспоколуки. Защото всичко това е метода на пробата и грешката в живота.

Постчето е малко, но ми даде интересен въпрос. Който иска да остави коментарче:
Когато се зарадваш, кой е най-добрият начин да го покажеш?

I wish I was the ambience, I wish I was the sound ♥

Ще ми се да бъдем сетивата. Ще ми се да можем да усещаме по най-различни начини. Ще ми се да не усещаме само болката като болка, или щастието само като щастие. Болката може да крие и скрита нотка тъга, меланхолия, носталгия, болка от любов?
Ако можехме да сме сетивата, и да усетим всичко едновременно, може би щяхме да сме инг и янг на собствените си светове. Щяхме да сме дзена на нас самите. Може би щяхме да загърбим лошото и да усетим доброто и в тъгата. Или може би щяхме да усетим чужди светове по неподправен начин...

А може би натам отиваме?

Подскачащата вечер

И ето мина пак поредният момент.
Поредното двучасово tete-a-tete.
И има нещо тъжно въодушевяващо,
в начина, по който
с подскок и все по бърза крачка
избяга от поредната раздяла.
С целувка запечата пак момента
и със поглед каза "да повторим
среднощното си tete-a-tete"

Не ставам за творец, но бях вдъхновен. Когато в главата ти има идеи и искаш да ги запишеш, или да ги запомниш, но няма как, бързаш да се прибереш и някакси да подредиш всичко. Но дотогава моментът е избягъл, и в главата ти остава само един ясен спомен и много преплетени слова. Но нищо това няма значение, защото "да искаш е да твориш". Или нещо от този род.

http://fc06.deviantart.net/fs51/f/2009/289/2/6/Sunflower_child_by_darkmello.jpg

Оставям ви с този слънчоглед и мислите на Ницше:

"Искането освобождава, защото е творчество. Да не искаш вече и да не цениш вече и да не твориш вече, ах, дано тази голяма умора да остане завинаги далеч от мене! В познанието аз чувствам само насладата от замисъла и творческото осъществяване на моята воля. И ако има невинност в познанието ми, то е от това, че в него има воля за творчесто"

Stardust

It's damn poetic that we can be seen as stardust.
That light, coming from stars supports life
and life came from stars. And we see those stars because of the light they send out and tickle us with.

Тролей

Единден в тролея станах свидетел на нещо толкова сладко и същевременно толкова подтискащо.

Докато се возех си мислих, как София няма какво ново да ми предложи, но грешах.

Срещу мен седеше едно привлекателно момиче, което също нервно оглеждаше хората, пейзажа. Сякаш търсеше нещо, сякаш търсеше някого. И може би този някого се появи. На поредната спирка, в тролея се качи едно младо момче. Думата за него бе...не красиво, но приятно. Продупчи си билета и зае свободното място до момичето. През следващите 5 спирки ги наблюдавах как двамата тайно прокрадваха погледи пълни с очакване един към друг. Когато единият блееше, другият крещеше с поглед "Ето ме, виж ме. Дали ще ме забележи?". Но и на двамата погледите срещнаха задънената улица, създадена от техният срам и обстановката в тролея.
Когато се загледах по-дълбоко, видях растоянието,което бяха оставили помежду си, сякаш се страхуваха, че ще нарушат личното пространство на другия. Сякаш ги беше срам да си признаят, че ги е страх един от друг. И тогава прокраднах поглед по всички лица в тролея. И всичко до един бяха студени. Принадлежаха на хора, отдавна загубили първата радост. И цялата тази обстановка прикри и затули намеренията на тези 2 чистли лица, които се изяждаха с поглед.

Защо? Защо място пълно с хора не предразполага към контакт? Защо всеки изглежда сякаш крие нещо от другия? Защо това...защо онова...? Ама нали сме хора, не може сами да убиваме инстинкта си да говорим, да търсим, да се нуждаем. Или просто само аз така си мисля?


...Така мина и срещата ми с теб след толкова много време откак... Имаше нещо топло в погледа ти, нещо познато. Но цялата обстановка около нас беше на тролея. И ние се поддадохме и замълчахме.

Аз притежавам света.

Часът е точно 2, а точката, в която зяпах, постепенно става все по-тъмна и по-тъмна.
В момента е часът, в който се чувстваш бог. В който си мислиш "сега ако протегна ръка, ще докосна луната". Често умореният мозък храни въображението с такива малки оазиси. Но аз мога да кажа със сигурност, че днес докоснах луната. Опипах всеки кратер, оставен от нищо неподозиращ метеорит, протегнах се и взех лунен прах.
Защо всички винаги гонят звездния прах? Звездите са далечни, чужди. Топли, но неприветливи. Докато луната е толкова близка и е създала такива красиви думи като "ефемерна". Лунният прах е лунен и близък...точка! Енд ъф дискъшън.
 Отплесвам се и почвам да дишам учестено. А часът е 2 и аз слушам монотонното тик-такане на часовника и отброявам всяка секунда приближаваща ме към сутринта. Понякога щракването на голямата стрелка, когато отброи минут, ми заприличва на стъпка, и аз се оглеждам.
Край Февруари, приближава Март!

Прасетата ядат трева.

- Какво съм аз?
- Косе Босе, ти си прасе.
- Хах, а ти си сешоар!
- Шушуляля.
- Сешоар.
- Шушуляля
- Как го каза?
- Шу-шу-ля-ля
...

И ти никога няма да повярваш,че си най-сладкото, объркано и запълващо нещо, в една празна планета, на която има само един вид рози - тези които си представим.

Думи

Нова година, нов блог.Всъщност нов блог за последните 3-4 години. За какво почва да се води блог? Дори и сега като пиша в главата ми не прелита мисъл, само думи,думи,думи.
Думите са хубаво нещо. Думите описват, думите грабват, думите чертаят. С правилните думи можеш да повлияеш най-силно на някого. И думите са единственото нещо, което ми остана. Мога да ползвам само думи, да окрасявам с тях иначе безсмислени текстове. И само аз ще им се радвам, докато всички около мен използват латиница по чатове, по фейсбук и не могат да ме афектират... Докато 4-ките са им "ч". 6тици пък заместват "ш" и всички четат тези кодове от цифри и букви,сякаш са билни от дислекция. И когато усещам,че и аз потъвам. И аз се отдавам на масовата медия, приобщавам се, ставам част от всички...тогава бягам при мен и моите думи.

"Казана дума -хвърлен камък." ; Правилна дума на правилно място - дагер в сърцето.

I try to voice my fears and scream my hopes, but no words come to mind and I am at a loss.