Часът е 01:12 и 50 секунди. Мястото - пуста гара посредата на нищото, сиреч Hounslow train station. Плейлистата ми се състои изцяло от Rise Against, а песента в момента е Architechts. След един цял ден, който беше изпълнен с приключения, аз се чудя откъде да започна и кое по-напред да споделя,докато около мен тишината е пълна.
Е, предполагам всяка приказка си има начало, затова метафорично топвам перото в мастилото, отварям чекмеджето със спомени, настанявам се удобно (доколкото позволяват умиращите ми крака) и се потапям в лондонския ми мислоем.
Нека започнем с минималния 5 часов сън, който крехките ми нерви ми позволиха. Закуска, никакво време за баня, контактни лещи и бърза бодра крачка към града и гарата, където хванах влака,който ме закара до Waterloo train station ( не и без да доплатя 5 паунда,де ). От Уотърлу пеша покрай Темза и оттам Кингс-крос - това беше дестинацията. Според картата ми, О2 Academy се намираше някъде в кроткото и напълно дезориентирано "кварталче" Islington. Думата, която ще ви помоля да запомните e "Angel". Защо? Защото нямах ангелче на рамото,което да ми подшушне за второто О2 Academy в Brixton. Избързвам. След преход от около 12 км стигнах до въпросната метро станция "Ангел" ( xax by Painstate). В ранните дни на телефонната навигация, единственият начин бе доброто старо питане за насоки. Всички доброжелатели бяха така любезни да ме насочат с думите,Angel do O2 Academy е " just a short walk" (вече личи ли колко дезориентиран бях?). Когато от станцията питах за посокоата към О2, разбрах,че лондончани са рядко неориентирани. След кратък дебат дали беше лявата или дясната улица, две "доброжелателки" ме пратиха още 4 км на север,където вече се изгубих. Притеснението ме грабна, сви ме под лъжичката (и около стомаха) и отчаяно почнах да питам от магазин на магазин за посоката - всеки магазинер, естествено, имаше различни наставления за мен. Разчекнаха ме като софийските петте кьошета и ме пратиха в 3та глуха, 'начи! Накрая, след цялото това питане бях "non the wiser" как аджеба да стигна до академията. Имах нужда да разтуля. Почивка в макдоналдс, един сладолед иии притеснението и зора ме настигнаха и...нека кажем,че се застоях малко повече от обикновено в това заведение.
В крайна сметка, в 10тият магазин,в който питах се сетиха,че съществува нещото наречено "Google Maps"! Извадиха ми улица по улица, завой по завой, че даже ми преброиха и педите до О2 Academy от магазина. Бърза справка с уличната карта ми разкри, че това е проклета задънена улица на гърба на "Angel tube station". Ах какъв беше смехът ми тогава, когато се сетих, че по-рано един таксиджия ме бе пратил в напълно обратна посока, залагайки таксито си,че това е правилната. Е, с напътствия в ръка, и вече поизморена бодра крачка, намерих О2 Acad. и си купих билет за 20 паунда! С усмивка на лице питах касиера кога отварят вратите и откъде почват опашките (пояснявам, тогава часът бе 3, а началото бе обявено за 7.30). С още по-голяма усмивка, пичагата ми каза,че вратите отварят в 7,ама се редим пред О2 Academy Brixton...
- "Какво-о-о-? Второ О2?! Къде е Брикстън, веднага!"
- " Ами на 20 км южно оттук, по Victoria line"
Очите ми се насълзиха за първи път. Ах тази моя проклета спонтанност, уж всичко бях преценил! Е...видело се...с метрото и айде да се возя до Брикс...чааакай малко! Първо, млад съм, второ отслабвам и това е шанс и трето - беден студент съм. Хайде да вървя пеш до там! Тук бе моментът, когато сам трябваше да си набия шамар, защото докато извървях тези 20 км, бях пуснал кръв. Бе станало 6 часа, а аз се чувствах като римски центурион, прекосил Алпите. Краката ми не можеха да се отлепят от паважа,камо ли да подскачат бодро пред Тим. Честно казано, сега в ретроспекция, не съжалявам за решението си. Минах през един живописен Лондон. Малки улички с малки кафененца, че даже и цяла пазарна улица намерих. Всичко това комбинирано с масивният протест на студенти и постоянният вой на сирени. Общо взето обходих всяка малка уличка,която видях (без да се отклонявам много) и наистина не съжалявам ( освен за частта, в която се разхождах сам из брикстън,докато беше тъмно...бррр)
Почвам да се впускам в прекалено много детайли, затова ще ви спестя остатъка от пътя ми към Brixton academy. Освен епизода с кучето, което се влюби в крака ми и го изасили 2 пъти, след което най-нахално си подаде главата да го погаля за добре свършена работа! "Ух...малеее....малеее...ако не беше булдог...и собственика ти гологлааввв."
- "Какво-о-о-? Второ О2?! Къде е Брикстън, веднага!"
- " Ами на 20 км южно оттук, по Victoria line"
Очите ми се насълзиха за първи път. Ах тази моя проклета спонтанност, уж всичко бях преценил! Е...видело се...с метрото и айде да се возя до Брикс...чааакай малко! Първо, млад съм, второ отслабвам и това е шанс и трето - беден студент съм. Хайде да вървя пеш до там! Тук бе моментът, когато сам трябваше да си набия шамар, защото докато извървях тези 20 км, бях пуснал кръв. Бе станало 6 часа, а аз се чувствах като римски центурион, прекосил Алпите. Краката ми не можеха да се отлепят от паважа,камо ли да подскачат бодро пред Тим. Честно казано, сега в ретроспекция, не съжалявам за решението си. Минах през един живописен Лондон. Малки улички с малки кафененца, че даже и цяла пазарна улица намерих. Всичко това комбинирано с масивният протест на студенти и постоянният вой на сирени. Общо взето обходих всяка малка уличка,която видях (без да се отклонявам много) и наистина не съжалявам ( освен за частта, в която се разхождах сам из брикстън,докато беше тъмно...бррр)
Почвам да се впускам в прекалено много детайли, затова ще ви спестя остатъка от пътя ми към Brixton academy. Освен епизода с кучето, което се влюби в крака ми и го изасили 2 пъти, след което най-нахално си подаде главата да го погаля за добре свършена работа! "Ух...малеее....малеее...ако не беше булдог...и собственика ти гологлааввв."
Иии, идваме до заветният миг, най-накрая! А именно...опашката. О да, опшаката за влизане точеща се още от 6 часа. Е бях сред подранилите и бях доста по напред от хората,които дойдоха след това. Даже щях да съм един от първите 100 влезнали...но лондонската полиция май не бяха на същото мнение. А те винаги имат какво да кажат по въпроса. Над мен се бе надвиснала грамадна черна фигура в улични дрехи.
- :Моля младежо, станете прав, не стойте седнал, изглеждате зле, друсате ли? А уморен сте. От къде сте? Оо България ли *усмивка*, елате с мен. Защо ли? Защото аз съм агент под прикритие от полицията." С това той извади една значка изпод наметалото - точно като филмите, и съвсем братски ме прегърна и занесе вече умореното ми и несъпротивляващо се туловище далеч от опашката. И единственото което можех да направя по въпроса е да гледам тъжно с кучешката си муцунка. Последвалото беше рутинна проверка. Дали не нося нещо опасно, проверка на лична карта, явно много източни европейци са ползвали такива мероприятия за да крадат телефони и затова мерките за сигурност. Надяват се разбирам. О да разбирах...и щях да продължа да разбирам, ако същото не се беше повторило отново след точно 30 минути. Със същият черен полицай под прикритие,който ме отвлече първият път. Този път часът бе 7 , вратите се отвориха, а аз за пореден път бивах отвлечен от опашката...е не...очите ми се насълзиха за 2ри път. И защо? само защото намерили друг българин в опашката. Е сред 1000 говеда как аджеба случайно нацелвате 2мата българи. Не че се познавахме лично, но физиономиите бяха познати. Ох и всичко това с отварянето на вратите. Докато те ми ровиха из чантата и ми вадиха храната,която си бях подготвил за утре, аз гледах как тълпата бавно напредва, а моето място в опашката изчезна и аз трябваше да се редя отначало
Ох, в крайна сметка се доредих,влязох. Оставих чантата на гардероб, хайде 1 бира, бургер и напред към самият Brixton Academy! Тук, скъпи приятели, мога с ръка на сърцето да ви кажа, че всичките премеждия, всичките глупости си струваха. Цялото редене отначало си заслужаваше!
Да започнем от 'venue'-то. Представете си викториански амфитеатър с масивни колони, които държат терасата над главата ти и същевременно по най-ненатрапчив начин украсяват пътя към сцената. Ясно е,че в населен квартал няма как да е истински амфитеатър,и че сградата е затворена, но тук идва зашеметяващото. Брикстън Академи е музикалният Хогуортс, драги читатели. Тънка перелина и сложна система от светлини покриваха тавана и създаваха усещането за живо нощно небе, в което облаците се движат. Терасата отгоре не бе само за украса, а на нея се редяха хора, пък самата тя бе орнаментирана с изкуствени дървета, за да предаде оригинална атмосфера. Ах,какво по-прекрасно място от това, да чуеш 2 икони на протестантската музика: Rise Agains и Тоm Morello и свитата му.
И тук започна магическият момент за мен. Няма как да опиша с детайли всичко,което стана или което почувствах, когато чух Sattelite, Hero of war, savior, give it all, audience of one, ready to fall etc.
Но поне ще напиша накратко всяка емоция от всяка банда, а останалото ще оставя на въображението ви. Първи бяха почти неизвестните "polar bear club" oт ню-йорк. 30 минутното им подгряване ме остави да се чудя, защо изобщо се изправих, за да ги чуя. Том,както винаги, сцепи мрака, раздвижи всички и заподскачахме заедно. Запя всички песни за революция,за човешко състрадание и за първи път ме накара да почувствам думата 'unity' в community.
Това чувство помръкна и се изпари в секундата, в която Тим, Зак, Джо и Брандън изкочиха на сцената. Всички се изсипаха напред и почна яростна борба с лакти кой да е по-напред че да види красивите очи на Тим. Толкова яростна,че никой не усещаше как цялото това бутане не ти позволяваше да видиш нищо,докато се стараеш да запазиш баланс. Е, успях, но не и без множество контузии, почти кръвоизлив и липсваща леща. В крайна сметка стигнах на 3 метра от Тим и го гледах в очите,докато крещеше "Ready to fall". Лещата и кракът, обаче ме принудиха да се дръпна назад след 4 песни,за да мога да виждам всичко и да се насладя напълно на невероятното сценично поведение и енергия на групата.
И така, час по -къстно, в 02;10 и 03 секунди,аз завършвам своя разказ. И смятам с няколко последни изречения да ви оставя, докато мръзна на металната пейка на гара Хънслоу, чакайки сутрешният влак в 7. Дори и да имаше топло местенце някъде наблизо, силите няма да ми стигнат да се отлепя от пейката дори.
И с едно последно парче информация ви оставям: Българинът, когото видях,е познато лице и един от свитата на "строежа" и ми издаде, че преговори се водят с Райз Агейнст относно идването им в България за " 15 години строежа". Макар нищо да не е сигурно и работата да е водниста, нека всички задружно стиснем палци, пък кой знае....може дори и подписка да оформим!
Без чернови, без редакции, лека и топла нощ. Скоро ще пусна и целият сетлист от концерта ;*
- :Моля младежо, станете прав, не стойте седнал, изглеждате зле, друсате ли? А уморен сте. От къде сте? Оо България ли *усмивка*, елате с мен. Защо ли? Защото аз съм агент под прикритие от полицията." С това той извади една значка изпод наметалото - точно като филмите, и съвсем братски ме прегърна и занесе вече умореното ми и несъпротивляващо се туловище далеч от опашката. И единственото което можех да направя по въпроса е да гледам тъжно с кучешката си муцунка. Последвалото беше рутинна проверка. Дали не нося нещо опасно, проверка на лична карта, явно много източни европейци са ползвали такива мероприятия за да крадат телефони и затова мерките за сигурност. Надяват се разбирам. О да разбирах...и щях да продължа да разбирам, ако същото не се беше повторило отново след точно 30 минути. Със същият черен полицай под прикритие,който ме отвлече първият път. Този път часът бе 7 , вратите се отвориха, а аз за пореден път бивах отвлечен от опашката...е не...очите ми се насълзиха за 2ри път. И защо? само защото намерили друг българин в опашката. Е сред 1000 говеда как аджеба случайно нацелвате 2мата българи. Не че се познавахме лично, но физиономиите бяха познати. Ох и всичко това с отварянето на вратите. Докато те ми ровиха из чантата и ми вадиха храната,която си бях подготвил за утре, аз гледах как тълпата бавно напредва, а моето място в опашката изчезна и аз трябваше да се редя отначало
Ох, в крайна сметка се доредих,влязох. Оставих чантата на гардероб, хайде 1 бира, бургер и напред към самият Brixton Academy! Тук, скъпи приятели, мога с ръка на сърцето да ви кажа, че всичките премеждия, всичките глупости си струваха. Цялото редене отначало си заслужаваше!
Да започнем от 'venue'-то. Представете си викториански амфитеатър с масивни колони, които държат терасата над главата ти и същевременно по най-ненатрапчив начин украсяват пътя към сцената. Ясно е,че в населен квартал няма как да е истински амфитеатър,и че сградата е затворена, но тук идва зашеметяващото. Брикстън Академи е музикалният Хогуортс, драги читатели. Тънка перелина и сложна система от светлини покриваха тавана и създаваха усещането за живо нощно небе, в което облаците се движат. Терасата отгоре не бе само за украса, а на нея се редяха хора, пък самата тя бе орнаментирана с изкуствени дървета, за да предаде оригинална атмосфера. Ах,какво по-прекрасно място от това, да чуеш 2 икони на протестантската музика: Rise Agains и Тоm Morello и свитата му.
И тук започна магическият момент за мен. Няма как да опиша с детайли всичко,което стана или което почувствах, когато чух Sattelite, Hero of war, savior, give it all, audience of one, ready to fall etc.
Но поне ще напиша накратко всяка емоция от всяка банда, а останалото ще оставя на въображението ви. Първи бяха почти неизвестните "polar bear club" oт ню-йорк. 30 минутното им подгряване ме остави да се чудя, защо изобщо се изправих, за да ги чуя. Том,както винаги, сцепи мрака, раздвижи всички и заподскачахме заедно. Запя всички песни за революция,за човешко състрадание и за първи път ме накара да почувствам думата 'unity' в community.
Това чувство помръкна и се изпари в секундата, в която Тим, Зак, Джо и Брандън изкочиха на сцената. Всички се изсипаха напред и почна яростна борба с лакти кой да е по-напред че да види красивите очи на Тим. Толкова яростна,че никой не усещаше как цялото това бутане не ти позволяваше да видиш нищо,докато се стараеш да запазиш баланс. Е, успях, но не и без множество контузии, почти кръвоизлив и липсваща леща. В крайна сметка стигнах на 3 метра от Тим и го гледах в очите,докато крещеше "Ready to fall". Лещата и кракът, обаче ме принудиха да се дръпна назад след 4 песни,за да мога да виждам всичко и да се насладя напълно на невероятното сценично поведение и енергия на групата.
И така, час по -къстно, в 02;10 и 03 секунди,аз завършвам своя разказ. И смятам с няколко последни изречения да ви оставя, докато мръзна на металната пейка на гара Хънслоу, чакайки сутрешният влак в 7. Дори и да имаше топло местенце някъде наблизо, силите няма да ми стигнат да се отлепя от пейката дори.
И с едно последно парче информация ви оставям: Българинът, когото видях,е познато лице и един от свитата на "строежа" и ми издаде, че преговори се водят с Райз Агейнст относно идването им в България за " 15 години строежа". Макар нищо да не е сигурно и работата да е водниста, нека всички задружно стиснем палци, пък кой знае....може дори и подписка да оформим!
Без чернови, без редакции, лека и топла нощ. Скоро ще пусна и целият сетлист от концерта ;*
Няма коментари:
Публикуване на коментар