А колелото ще бъде моят кон.

Гледали ли сте филмът "Cherrybomb"? Не?! Дълбоко ви го препоръчвам. С участието на Рупърт Грийн. Филм, който изгледах, след като на мен ми бе препоръчан, и който,честно да ви кажа, не спря да ми напомня колко всъщност ми се пуши, а аз нямам цигари. Плюс че не можех да запаля,дори и да имах,защото се возех в автобус. Но, филмът показва типичното английско предградие. Или малко градче, с неговите ниски къщурки, един единствен спортен център, в чийто паркинг се събираха всички юноши.

Ниски тухлени къщурки, спортен център и много зелена Английска природа ме посрещнаха. Представете си разказите за рицари и дракони. Тези, в които замъците винаги биват нападани, а градчето е заградено отвсякъде от стена. Всъщност в центъра на градчето има една каменна църква на няколко века, и около нея каменните улички биват украсени от каменни къщурки, с ниски покриви обрасли в бръшлян.
Вече влизате ли в роля? Или не мога да обяснявам хубаво?
Та, нещо такова ме посреща. Едни прекрасни арки минават над "Темза" и река "Кенет". Около тях малки градини с вековни букове, лешници и кестени изведнъж скриват целият град, заглушават шума и ти се потапяш в най-близката до средновековието реалност, която въображението ти разрешава.
В този момент бъркам в чантата, вадя новелата "Heartstone" на C.J. Sansom, сядам под един бук и оставям въображението си и нетипичната 26 градусова Английска жега да ме пренесат във времената на меч и броня.

Ах блаженство. Всичко е уникално, но нещо липсва. Липсват хората, които да оценят това с мен, липсва човекът, с който искам да се разходя из такива гори. И може би да си представяме новела на Брьонте, или може би Pride and Prejudice?

Но нищо, за момента ще оставя липсата да ме завладява малко по малко. Ще гледам да стане непоносима и после да изпия всеки момент от нея.
Сега просто ще погледна нагоре в слънцето, ще видя просторните поляни, ще вляза в роля и ще оставя колелото да е моят кон в този дълъг път.

Комплексът на самотното синьо шише

Когато бях в Германия, станах свидетел на уникално нещо. Цялата страна беше подредена. Мили хора, готови да те обслужат, да те изслушат и да рециклират. Именно спретнатостта и съзнанието да пазиш природата ме зашеметиха. Имаха кофички за т.нар "restmühl", за органични отпадаци, за пластмаса. Нямаше дом, в който да не са в наличност 4-5 кофи. Това, което ми направи силно впечатление, беше разделението. Имаше кофи за кафяви стъкла,за бели стъкла, за зелени стъкла. Всяко шише, което можете да си представите. Но в кратките ми 3 дни на посещение, станах свидетел на нещо забележително.
Помните ли празничните, коледни туборг напитки? Да, точно тези - сините. По чиито етикети бяха нападали снежинки. В опита си да не разрушава крехкия баланс на рециклирането, един съвестен немски гражданин беше оставил своята синя бутилка до кофите за бутилки, пък да решават боклукчиите къде ще ходи, защото няма контейнер за синьо стъкло. 3 дни подред минавах оттам и гледах как шишето седи - непипнато, самотно. Явно никой не знаеше какво да прави с него. 3 дни, то наблюдаваше как неговите стъклени събратя биват извозвани. То послушно чакаше своята съдба, докато един ден не го отвлече един бездомник, видял в него незаменим чар.

Оттогава синьото шише ми е ултимативната метафора за безличие. Метафора за това, как не можеш да се впишеш в среда. Или как чарът в теб може да бъде видян и от един човек. Заобичах синьото шише. Почти така, както заобичах зеления цвят.

Предполагам, че по един или друг начин, асоцирах себе си с него - човек, който рядко знае мястото си, но може да  е всяко друго шише. Трудно е,когато знаеш, или поне си мислиш, че можеш да постигнеш велики неща. Че ти е отредено нещо голямо. Щом можеш да мечтаеш за големи подвизи, можеш и да ги постигнеш. Да си знаеш стойността, но никога да не можеш да постигнеш пълният си потенциал. Нищо, стъпка по стъпка - всичко ще бъде постигнато.

Имам да казвам и да споделям адски много на света, нека бъда чут. Имам да постигам много. Имам да изпитам много.
...
И първа стъпка е думата любов ^^

It's come to this. A weightless step. On the way down singing, Woah, woah.

Когато купих суши-то знаех,че това ще ние последната среща, и като такава – ще бъде посредствена, но изпълнена с емоции. И когато се видяхме, не останах изненадан. Всичко беше прекрасно по този начин, по който само ние можем. Да не говорим за нищо и да изпитваме всичко. Да избиваме с леко вулгарен хумор всичко на повърхността, но да знаем какво дълбоко се крие вътре.
Когато се разделихме, 13 години минаха като вихър през главата ми. Направихме типичният дву-минутен поздрав за чао и казахме „за Брайън“ но знаехме,че всъщност го правим за нас.
Пътищата ни се разделяха, никой не можеше да каже за колко, но в очите ти прочетох,че щом го има желaнието – има и начина. Затова казвам, че отново ще се видим, израснали повече от всякога, по -добри във всяко отношение. И като последните спомени бързо изтанцуваха някъде из съзнанието ми казах с най-голяма радост:
„Ще ми липсваш“